Джеймс Чейз - Разбери сам

— Вик!

— Тук съм! — отговорих с дрезгав глас.

В отсрещния край на тунела видях тънък лъч светлина.

— Идвам.

Гласът на Пола — най-сладкият звук, който някога съм чувал.

— Насам. Внимавай, има плъхове.

— Идвам.

Светлината се движеше неотклонно към мен и ставаше по-ярка. След около минута Пола падна на колене пред мен и ми хвана ръцете.

— О, Вик!

Въздъхнах дълбоко, разтресох се и се опитах да й се ухиля, но лицето ми беше вкаменено.

— Пола! Господи! Радвам се да те видя. Как се озова тук?

Ръката й докосна лицето ми.

— Ще изчакам. Ранен ли си?

Повдигнах ръка. От китката ми бликаше кръв. Ако не бях вързал кърпата на врата си, животното щеше да ми разкъса гърлото.

— Няма нищо. Един плъх ме хареса.

Свали белия си копринен шал и превърза стегнато раната.

— Наистина ли беше плъх?

— Да. Убих го. Зад теб е.

Тя хвърли бързо поглед през рамо. Лъчът от фенерчето й освети животното. Нададе сподавен вик и дъхът й секна.

— Ааа! Има ли още?

— Един-два. Този беше особено настойчив. Учуди ли се, че гласът ми звучеше изплашено?

Тя се приближи и се втренчи в плъха, а после се отдръпна и потрепери.

— Огромен е. Хайде да се махаме оттук.

— Прикован съм с верига към стената. Така си представя Барът разчистването на стари сметки.

Докато разглеждаше веригата, аз й разказах накратко какво се беше случило.

— Имам пистолет, Вик. Мислиш ли, че можем да простреляме една от тези халки?

— Нека да опитаме. Дай ми го и се дръпни настрана. Куршумът може да рикошира.

Тя сложи малкия си пистолет в ръката ми и се отдалечи в тунела. Третият изстрел разкъса халката. Звукът от стрелбата ме оглуши.

Бавно и мъчително се изправих на крака. Пола се върна и ме подкрепи.

— Ще се оправя. Просто съм се схванал — започнах да куцукам, за да възстановя кръвообращението си. — Още не си ми казала как попадна тук. Откъде разбра, че съм в мината?

— Обади се някаква жена. Не се представи, а само каза: „Ако искате да спасите Малой, трябва да побързате. Откараха го в мината Монте Верде.“ Затвори, преди да успея да попитам коя е и откъде знае. Грабнах фенерче и пистолет и подкарах като луда насам. — Пола печално поклати глава. — Трябваше да се свържа с Мифлин, но буквално си загубих ума, Вик. Не си спомням какво си помислих.

— Няма нищо. Ти си тук, а аз съм свободен. Всичко останало е без значение.

— Не е така. Бродих из тази ужасна мина с часове. Ако не те бях чула да викаш, нямаше да разбера къде си. Не можеш да си представиш какво е тук. Всички тунели си приличат.

— Ще те изведа. Хайде, нека да опитаме.

— Какво е това? — тя се взираше в купчината от парцали и кости.

— Лут Ферис — отвърнах и вцепенен се приближих до останките. Осветих ги с фенерчето. Дори и черепът беше оглозган. В средата на челото имаше малка дупка. — Значи са го застреляли. Чудя се защо.

Разгледах остатъците от дрехите и намерих кожен портфейл. В него имаше регистрационен талон на кола на името на Лут Ферис, две банкноти по пет долара и снимка на момиче, на която разпознах мисис Ферис. Върнах портфейла на мястото му и се изправих.

— Ще се наложи да доведем Мифлин.

Пола беше вперила поглед в купчината от кости.

— Дали плъховете са го направили? — попита тя с тих, ужасен глас.

— Е, нещо го е направило. Хайде да вървим!

Тя се взря уплашено в тъмнината.

— Не мислиш ли, че ще тръгнат след нас, Вик?

— Не. Едва ли ще си направят труда. Хайде!

Отправихме се надолу по тунела. Светех с фенерчето си. Лъчът беше слаб, но ни предстоеше да вървим дълго и щяхме да използваме фенерчето на Пола по-късно.

Когато бяхме изминали половината разстояние, стигнахме до друг тунел, който завиваше наляво. Спомних си, че Дедрик се беше отправил в тази посока.

— Оттук — казах аз.

— Защо не продължим направо?

— Дедрик зави наляво.

Завихме наляво и повървяхме около сто ярда. В края тунелът се пресичаше от друг.

— А сега накъде?

— Ще хвърляме чоп. Тръгваме натам, накъдето ти се падне на теб.

— Надясно.

Свихме надясно. Теренът беше неравен и след като вървяхме няколко минути, осъзнах, че слизаме.

— Чакай. Тази част на тунела върви надолу. А ние би трябвало да се изкачваме. По-добре е да се върнем и да тръгнем наляво.

— Сега разбра ли какво имам предвид? — гласът й беше нервен — за първи път го чувах да звучи така. — Ето какво се случи с мен. Лутах се с часове.

— Хайде!

Върнахме се до пресечката и продължихме направо. Бяхме вървели може би петнайсет минути, когато пред нас се изпречи масивна скала.