Джеймс Чейз - Разбери сам

Изведнъж Пола ме сграбчи за ръката.

— Какво е това?

Заслушах се.

Някъде в мината, нямах представа близо или далеч, се чуваше звук, който напомняше за дъждовни капки и тихо шумолене на сухи листа.

— Какво става, Вик?

— Нямам представа.

— Прилича на дъжд.

— Не може да бъде. Не мърдай!

Седяхме неподвижно и се ослушвахме.

Ромонът се приближаваше — звук от хиляди малки космати крака, тичащи по каменистата земя. Разбрах откъде идваше шумоленето. Вече го бях чувал, само че не беше от едно или четири животни, а от стотици.

Плъховете се бяха задействали.

Скочих на крака.

— Хайде! Да видим колко бързо можеш да бягаш.

— Какво има? — изправи се, пълзейки, тя.

Сграбчих ръката й.

— Плъхове! Тръгвай. Не се страхувай. Ще ги изпреварим.

Тичахме сгънати на две в тунела. Трополенето зад нас се засили. Продължавахме слепешката. Спъвахме се в камъни, удряхме се в грапави стени, но запазвахме скоростта. Тунелът изви надясно. Зад ъгъла разбрахме, че можем леко да повдигнем глави. След няколко ярда стана възможно да стоим изправени.

— Побързай! — подканих я аз и увеличих темпото, влачейки я след себе си.

Вече се вървеше по-лесно. Напредвахме, задъхани, тичахме с невиждащи очи в тъмнината. Тунелът изглеждаше безкраен. Изведнъж Пола залитна и щеше да падне, ако не се бях обърнал, за да я прихвана. Облегна се на мен, хлипайки, останала без въздух.

— Свърших! — простена тя. — Не мога повече!

— Можеш и ще го направиш.

Обхванах я с ръка и я бутнах напред, но бяхме изминали само няколко ярда, когато коленете й се огънаха и тя се свлече на земята.

— Дай ми една минута. Ще се оправя. Искам само една минута.

Облегнах се изтощен на стената, наострил уши, и се мъчех да овладея затрудненото си дишане. Трополенето не се чуваше, но знаех, че едва ли ще ни дадат дълга отсрочка.

— Време е да тръгваме.

В далечината трополенето отново се долавяше. Пола се изправи, залитайки.

— Хайде — казах аз, прихванах я и, олюлявайки се, затичах бавно и тежко.

След малко дишането на Пола се нормализира и тя хукна. Звукът зад нас беше застрашително близо. Може би подтиквани от скърцането и тупуркането успяхме някак си да увеличим скоростта. Стигнахме до следващата пресечка и без да се замисля, завих надясно, дърпайки. Пола след себе си. Втурнахме се по дълъг, висок тунел.

Тунелът започна да се стеснява. Осветих го с фенерчето, за да видя накъде отиваме. Пред нас се издигаше арка, която представляваше дупка в стената.

— Влизай! — казах задъхано, бутнах я през арката и, олюлявайки се, се вмъкнах след нея. Озовахме се в голяма, висока пещера. Осветих стените с фенерчето и забелязах огромна купчина от дървени сандъци, наредени в средата на пещерата.

Пола извика:

— Няма изход, Вик!

Беше права. Бяхме попаднали в затворено пространство. Нямаше спасение. Не можехме да се върнем. Плъховете се носеха отвън в тунела.

— Бързо! Ще препречим входа със сандъците. Това е единственият ни шанс.

Втурнахме се към купчината, сграбчвахме по един сандък, довличахме го до входа, хвърляхме го и се връщахме за друг. Бяхме наредили първия ред, когато подушихме плъховете.

Имаше нещо страховито и мъртвешко в миризмата, която нахлу в пещерата с приближаването на топуркащите крака.

— Бързай колкото можеш!

Сграбчих два сандъка, повлякох ги по пода и ги метнах върху другите. Докато Пола тичаше да вземе следващия сандък, аз насочих лъча на фенерчето към тунела. От гледката кръвта ми се смрази.

Тесният под на тунела беше застлан с издигаща се маса от кафяви, мъхести тела. Острият писък, шумолящите опашки и тропащите крака издаваха кошмарен звук.

Грабнах пистолета и стрелях два пъти към кипящата маса. Гърмежът прокънтя оглушително в тунела и ехото се отрази многократно в стените.

Страховитият кафяв килим се олюля, но място за отстъпление нямаше. Гъмжилото от плъхове, изпълнило целия тунел, попречи на тези, които бяха отпред, да се оттеглят.

Изстрелите бяха повалили три от чудовищата, а останалите се втурнаха назад, газеха се и впиваха острите си зъби един в друг. Въздухът се разкъсваше от пронизителните им писъци.

Грабнах сандъка от Пола и го сложих на място, втурнах се обратно и довлякох още два.

Докато Пола слагаше поредния сандък, един плъх скочи през процепа и я събори.

Безумният й вик ме накара да хукна към нея. Лежеше по гръб и удряше с двете си ръце плъха, докато той се мяташе ожесточено, мъчейки се да се добере до гърлото й.