Джеймс Чейз - Разбери сам

Втурнахме се към празното пространство между двата хълма. Ако стигнех първи, щях да изляза отново в открита местност. Но ако той се окажеше по-бърз, щеше да ме заклещи в тясната пустинна ивица, където рано или късно щях да попадна в капана.

Прецених разстоянието и разбрах, че той има преднина. Стискайки зъби, усилих темпото. Откъснах се. Другите мъже, които отново тичаха, бяха изостанали безнадеждно. Но този не ме изпускаше. Празното пространство между хълмовете вече беше по-близо. Виждах мъжа — червеното сурово лице, стичащата се изпод кепето пот и студената усмивка. Свърна рязко към мен и се нахвърли като бик отгоре ми.

Опитах се да се изплъзна, но той очакваше подобен ход. Приближи се и ме сграбчи за сакото.

Замахнах да го ударя, но той се наведе и ръцете му ме обхванаха в мечешка прегръдка. Залитнахме, започнахме да се боричкаме и паднахме на пясъка.

Халосах го отстрани, но ударът беше отблизо и не свърши кой знае каква работа. Освободи се от мен и замахна с юмрук към вдигнатото ми лице. Успях да се отдръпна и го фраснах в гърдите — хубаво, солидно кроше, което го запрати по гръб на земята.

Драскайки по пясъка, се изправих точно навреме, за да спра атаката му с внезапен удар по лицето. Главата му се отметна назад. Реших да го довърша, пускайки в ход и двете си ръце. Уцелих го по брадата и коленете му се огънаха. После замахнах отдолу, влагайки цялата си тежест в удара, и го повалих на пясъка.

Пътят ми вече беше свободен, но бях останал без дъх и ми сб струваше невъзможно да се помръдна.

— Спри!

Заплахата в гласа ме накара да се обърна.

Ниският, широкоплещест тип беше дотичал до нас. В десния си юмрук стискаше пистолет, насочен към мен.

Спрях.

— Вдигни ръце и хвани облачето!

Вдигнах ръце. Почувствах облекчение от това, че стоях на едно място и дишането ми се нормализираше. Ако въобще имахме късмет, Пола сигурно отдавна вече беше изчезнала.

Рибарят, който бях съборил, се изправи. Тръгна към мен с глупава усмивка.

— Претърси го, Мак — каза широкоплещестият тип.

Мак прокара ръце по мен. Откри малкия пистолет на Пола и го хвърли на приятеля си.

— Друго няма, Джо — отвърна той и направи крачка назад.

Джо се приближи. Малките му очи изследваха лицето ми.

— Кой си ти? Не съм те виждал досега — заяви озадачено той.

— Името ми е Малой.

— Човекът, за когото разправяше тя — обясни Мак, видимо заинтригуван. Джо се намръщи.

— Да, така е. Пъхаше си зурлата в далаверите на Барът, нали? — попита той, бутайки ме с пистолета.

— Е, да, може да се каже и така. Той не ти ли каза?

Джо се ухили.

— Бъркаш. Ние не сме от момчетата на Барът, а малка група, която действа самостоятелно.

Останалите петима мъже задъхано се приближиха с тежки стъпки. Обградиха ме застрашително, но Джо им даде знак с ръка да се отдръпнат.

— Мак, тръгвайте, за да довършите работата. Аз ще го отведа в хижата. Когато сте готови, елате.

Мак кимна, махна на петимата мъже и се отправи през пясъците към мината, оставяйки ме насаме с Джо.

— Виж какво, приятелче — започна той, мушкайки ме с пистолета, — прави каквото ти казвам и всичко ще е наред. Нямам желание да те надупча, но ако ме изкушиш, ще го направя.

Бях се успокоил достатъчно, за да го разгледам добре. Беше около четирийсетгодишен, брадясал, с кръгло, месесто лице, малки очи и тънки устни. Макар че беше нисък, от широките рамене, от късия врат и от големите ръце личеше, че е силен като горила.

— Тръгвай. Ще ти кажа кога да спреш — той махна неопределено към полите на хълмовете. — Предстои ни приятна разходка, затова трябва да си отвориш пергела. Едно обръщане назад и ще те надупча. Ясно?

Казах, че ми е ясно.

— Тогава се размърдай.

Тръгнах, без да знам накъде, отивам. Чувах стъпките му зад гърба си. Беше прекалено далеч, за да го хвана, но достатъчно близо, за да ме уцели, ако натисне спусъка.

Питах се каква беше тази шайка. Откъде изскочиха? Каква работа трябваше да довършат? Със задоволство си мислех, че съществуваше вероятност да налетят на Мифлин и момчетата му.

Човекът, за когото разправяше тя.

Коя беше тя?

Вече се катерехме по хълма и вървяхме по-бавно. От време на време Джо изръмжаваше: „Тръгни по пътеката вдясно“ или „Свий вляво“, но не се приближаваше. Не можех да направя нищо, освен да продължа да вървя.

Слънцето се беше спуснало зад хоризонта и светлината отслабваше. Вече падаше здрач. Това може би щеше да ми даде някакъв шанс, но знаех, че съм длъжен да внимавам. Джо изглеждаше така, сякаш се беше родил с пистолет в ръка, и за да опитам да се справя с него, трябваше да изчакам да стане съвсем тъмно.