Джеймс Чейз - Разбери сам

— Едва ли ще се справиш по-добре от мен — заяви Пола, останала без дъх.

— Не се стягай! — Малко се притеснявах за нея. Обикновено се държеше спокойно и невъзмутимо. В момента ми се струваше, че е на ръба на истерията. — Може би в обратната посока тунелът слиза, а после се качва. Ще пробваме.

— Луда съм, че дойдох тук сама! — тя ме хвана за ръката. — Защо не взех Мифлин? Загубени сме, Вик. Със седмици можем да върви така.

— Хайде! — извиках рязко аз. — Не губи време да дрънкаш глупости. След десет минути ще бъдем навън.

Тя се опита да се стегне и когато отново заговори, гласът й беше по-спокоен.

— Съжалявам, Вик, объркана съм. Ужасявам се от мисълта, че съм заровена под земята. Чувствам се като погребана.

— Знам. А сега се вземи в ръце. Почнеш ли да се самосъжаляваш, свършено е с теб. Хайде, детето ми.

Прегърнах я и ние отново тръгнахме.

Тунелът се спусна стръмно, а после започна да се издига към нещо, което приличаше на черна бездна.

Изведнъж фенерчето ми изгасна.

Пола ме стисна за ръката, задушавайки вика си.

— Спокойно. Запали твоето. Моето се изтощи. Чудя се как издържа толкова много.

Тя ми подаде фенерчето си.

— Да побързаме, Вик. И моето няма да свети дълго.

— Длъжно е да свети.

Продължавахме да вървим. Ставаше все по-задушно. На всичко отгоре, таванът на тунела се прихлупваше все повече и повече с всяка крачка, която изминавахме. Изведнъж Пола спря.

— Това не е пътят! — тонът й беше рязък. — Сигурна съм. Да се връщаме.

— Трябва да е. Дедрик зави наляво в края на тунела. Наблюдавах го. Хайде да погледнем малко по-надолу.

— Страх ме е, Вик.

Отдръпна се назад. Чувах бързото й дишане и осветих лицето й. Беше пребледняла, а очите й блестяха безумно.

— Не издържам повече! Връщам се. Не ми стига въздухът!

И аз едва дишах. Нещо стягаше гърдите ми. Борех се за всяка глътка въздух.

— Още стотина ярда. Ако не стигнем доникъде, ще се върнем.

Хванах ръката й и започнах да я тегля. След около петдесет ярда имаше друга пресечка. Въздухът Вече беше много лош.

— Ето — казах аз. — Бях сигурен, че ще се появи нещо. Ще тръгнем надясно. Ако тунелът слиза надолу, ще опитаме В обратната посока.

Тя тръгна с мен.

Всеки тунел, до който стигнехме, приличаше изцяло на останалите. Може би обикаляхме В кръг, макар и да ни се струваше, че напредваме.

Движехме се в тъмнината. Ставаше все по-трудно да вървим. Краката ми бяха тежки и с усилие ги повдигах. На Пола не й стигаше въздухът и аз трябваше да я подкрепям. Най-накрая тунелът престана да се спуска надолу. Не бях сигурен, но ми се струваше, че се издига нагоре.

— Убеден съм, че сме на прав път — изрекох, задъхвайки се. — Вървим нагоре.

Тя се облегна още по-силно на мен.

— Въздухът е ужасен. Не съм в състояние да продължа.

Прегърнах я и я бутнах напред. Таванът на тунела се снишаваше. Трябваше да наведем глави. След двайсетина ярда се приведохме на две.

Вече не можехме да си поемем дъх. Спряхме.

— Трябва да се върнем, Вик!

Откъсна се от мен и се отправи в обратната посока, като непрекъснато залиташе. Тръгнах, препъвайки се след нея, и я завъртях рязко.

— Не се дръж като глупачка, Пола! Съвземи се. Изпадаш в паника.

— Знам — тя се притискаше към мен. — Не мога да се овладея. Сигурно е от тази ужасна тъмнина.

Държеше се за мен и аз усещах, че трепери.

— Хайде да седнем за малко. Ще излезем оттук, стига да запазиш спокойствие.

Седнахме и изведнъж осъзнахме, че въздухът на пода на тунела беше много по-чист. Бутнах я назад и легнах до нея.

След няколко минути стягането в гърдите и тежестта в краката ми изчезнаха.

— Така е по-добре.

— Да — тя се поизправи и махна косата от лицето си. — Държах се отвратително. Съжалявам. Ще се опитам да не се повтори.

— Няма нищо — отвърнах аз и хванах ръката й. — Страдаш от клаустрофобия. Ще ти мине. Искаш ли да тръгваме? Ще попълзим. Дръж носа си близо до земята. Аз ще вървя напред.

Пълзяхме върху неравната земя, която жулеше ръцете и коленете ни. След малко се наложи отново да спрем. Потях се и дъхът ми стържеше гърлото. Пола падна до мен, съвсем изнемощяла.

— Наистина ли мислиш, че ще излезем? — попита тя почти беззвучно.

— Да. Ще излезем — но гласът ми не звучеше убедително. — Ще починем малко и ще продължим.

Вече осъзнавах, че Дедрик не е минал по този път. Изглежда, бяхме направили погрешен завой. Мисълта, че ще останем в тази мина още дълго време, беше започнала да ми къса нервите.