Джеймс Чейз - Разбери сам

Мери влезе с чашите с кафе. Джо подправи своето, като измъкна от джоба си плоско шишенце.

— Някой да иска ром? — той размаха шишето.

Мак се обслужи и ми подаде шишето, но аз поклатих глава.

— За мен само кафе.

— Смяташ, че имаш шанс да се измъкнеш? — попита Джо, сърбайки шумно кафето.

— Защо не?

— Млъкни, Джо! — рязко извика Мак. — Караш ме да се чувствам отчаян и потиснат. Ако те застрелят, никой няма да плаче за теб.

— Това е лъжа! — разпалено отвърна Джо. — Старата ми майка ще плаче. — Изправи се и отиде да си сипе още кафе. — Имам и една сюрия мацки. Страшно ще им липсвам.

Изведнъж се чу продължителна поредица от изстрели. Един от храстите в далечината сякаш избухна в пламъци, когато картечницата запя мъртвешката си песен.

— Залегни! — изревах и се хвърлих на пода.

Джо направи две крачки към вратата, залитна, бавно се обърна и се свлече.

Никой не се помръдна. Картечницата продължи да нарежда. Куршумите летяха през прозорците, врязваха се във вратата, чукаха по отсрещната стена. После стрелбата спря също така изведнъж, както беше започнала.

— Внимавай — предупредих Мак и пропълзях до Джо. Куршумите го бяха разрязали през гърдите, както се отваря консерва.

— Мъртъв ли е? — попита Мери и от треперещия й глас разбрах, че е уплашена.

— Да.

— Надявам се, че ще се измъкна, за да кажа на майка му — заяви Мак. — Обзалагам се, че ще окачи знамена. Винаги е мразела този негодник.

— Не се показвай през прозореца и не ставай! — наредих му аз и пропълзях до Мери, която беше коленичила до другия прозорец.

— Спокойно — отвърна Мак. — Бях сигурен, че този кучи син е намислил нещо.

Картечницата отново започна да мели. В стаята засвистяха куршуми.

— Внимавай! Идват! — изрева Мак.

Виждах ги как тичат на лунната светлина. Криволичеха, за да не ги вземем на мушка. Мак свали един, но останалите пет пресякоха долината и изчезнаха в храстите.

— Лошо — казах аз и приклекнах, понеже от рамката на прозореца хвърчаха трески. — Покриха се. Могат да стигнат незабелязано чак до вратата на хижата.

— Няма да успеят да влязат, без да бъдат застреляни — отвърна Мак. — Къде е ромът на Джо? Ще ми се да ударя още една глътка.

Пропълзя до Джо, обърна го по очи и извади шишето от задния му джоб.

След като огънят спря, вдигнах пушката и изстрелях три куршума към храстите, където беше скрита картечницата.

Последва рязко раздвижване. Някакъв мъж изскочи, стискайки картечницата, и се срина по очи.

— Хубав изстрел — отбеляза Мак, който се беше върнал до прозореца. — Ако някой от тези разбойници иска да вземе картечницата, ще трябва да излезе на открито.

Изплющяха изстрели и ни накараха да се отдръпнем. Няколко куршума продупчиха вратата.

— Вече са пред хижата — прошепнах на Мери. — Влез в другата стая.

— Защо? — пребледняла, тя се взираше в мен с големите си очи.

— Върви, без да задаваш въпроси.

Подчини се и запълзя на четири крака.

— Имаш ли автоматичен пистолет? — попитах Мак, допрял устни до ухото му.

Той кимна.

— И Джо има.

Допълзях до Джо, открих пистолета и се върнах при Мак.

— Слушай: ще се кача на покрива. В момента, в който започна да стрелям, отвори вратата. Ако имаме късмет, когато те забележат, ще бъде твърде късно. Трябва да стреляш бързо и да ги уцелиш. Петима са, не забравяй.

— Ще те свалят в момента, в който се покажеш на покрива.

— Решил съм да рискувам.

От тъмнината долетя глас:

— Излезте или ще ви очукаме.

Пропълзях по пода към вътрешната стая.

Мери ме чакаше.

— Качвам се. Съвсем наблизо са и може би ще ги изненадаме. Не мърдай оттук и си отваряй очите. Нищо чудно да стане напечено.

Докато се катерех по стълбата, си помислих, че последното ми изречение беше чудесен пример за сдържано изказване, омаловажаващо опасността.

Леко бутнах капака и изчаках, ослушвайки се. После бавно се изправих, така че главата и раменете ми се показаха над отвора. Нищо не последва. Чудех се дали хората, които бяха останали в долината, наблюдаваха покрива. Надявах се да не са се сетили за него. Излязох на ярката лунна светлина и почувствах как ми премалява, но не спрях.

Напредвах бавно, притиснат до покрива, и внимавах да не вдигам шум. Очаквах всеки момент да ме застрелят откъм долината. Покривът изглеждаше безкрайно дълъг. Пълзях едва-едва към края му, придвижвайки се инч по инч. Изтрещяха изстрели и аз подскочих, но те бяха насочени към вратата, а не към мен. Възползвайки се от шума се придърпах напред, докато бях в състояние да виждам от ръба на покрива.