Джеймс Чейз - Разбери сам

— Сто хиляди — процеди тя през побелелите си устни.

— Не бих приел и милион! — отсякох и се изправих на крака. — Не си хабете напразно думите. Ще продължа тази работа и ще я доведа докрай. Лека нощ!

Тя стана. Беше опасно спокойна и това ме накара да се огледам, за да разбера дали носи дамска чанта, но не видях. В подобно настроение не бих се учудил, ако се опиташе да ме застреля.

— Сигурен ли сте?

— Казах лека нощ. Не можете да очаквате да става винаги вашето. Потегляйте, мисис Дедрик. Досаждате ми.

— Има и друг начин, по който мога да се справя с вас — каза тя със студена, безизразна усмивка. — Давам ви още една възможност. Двеста хиляди.

— Вън! — изкрещях и прекосих стаята, за да отворя вратата.

Тя бързо стигна до телефона, набра някакъв номер, изчака за миг, а после изпищя с глас, който ме извади от равновесие:

— Полиция! Помощ! Елате веднага!

Затвори телефона, обърна се към мен, а безизразната усмивка все още играеше по устните й.

— Страшно умно — отбелязах аз и седнах. — Какво се предполага, че съм извършил? Нападение?

Сложи ръка върху предницата на роклята си и я разкъса. После впи нокти в рамото си и върху бялата плът се очертаха четири яркочервени ивици. Прокара ръце през косата си, ритна масичката, бутна канапето към камината, събра килима. Докато се движеше из стаята и продължаваше да разбърква мебелите, аз се пресегнах към телефона, набрах номера и зачаках.

— Ало? — чу се гласът на Пола.

— В беда съм. Идвай веднага. Знаеш ли, свържи се с Франкън и го заведи в полицията колкото е възможно по-бързо. След пет минути ще бъда обвинен, че съм извършил нападение. Мисис Дедрик в момента подготвя сцената.

— Пристигам — отвърна Пола и затвори.

Сложих обратно слушалката върху вилката и запалих цигара.

— Ако бях на ваше място, щях да си сваля чорапите. Така картината би изглеждала по-автентична — заявих спокойно.

— Ще съжалявате, че не взехте парите, глупако. Ще ви дадат две години.

— Жалко, че се издрахте — поклатих тъжно глава. — Напразни усилия. Няма да открият следи от кожата ви върху ноктите ми, а трябва да ви кажа, че винаги търсят.

Навън изскърцаха спирачки. Сирийна изрева диво и пронизително и излезе, залитайки, на верандата.

Не се помръднах.

По пътеката в градината изтрополяха стъпки.

— Спокойно, госпожо. Ние сме тук — избоботи мъжки глас.

Сержант Макгро се изправи с целия си ръст на входа, усмихвайки се подигравателно с пистолет в ръката.

— Само една крачка и ще стрелям! — изблея той, гледайки ме кръвнишки.

— Не драматизирай — отвърнах, изтръсквайки пепелта на пода. — Тя се шегува.

— Така ли? Личи й. Стани и си вдигни ръцете!

Станах и си вдигнах ръцете.

Той се вмъкна предпазливо.

— Сексманиак, а? Винаги съм подозирал, че си извратен.

В стаята влезе униформено ченге, подкрепяйки Сирийна, която се свлече на един стол. Драскотините кървяха и кръвта се стичаше върху белия й сутиен и върху роклята й. Ролята й отиваше.

— Исусе Христе! — изстена Макгро. — Това е мисис Дедрик. Хайде, сложете белезниците на този боклук.

Ченгето се приближи и белезниците изщракаха на китките ми. Удари ме леко в гърдите.

— Ще мине страшно много време, докато видиш жена, приятелче — тихичко ми каза той.

Макгро се суетеше около Сирийна. Тя плачеше и трепереше. Сипа й уиски и се надвеси над нея. Помръкналото му лице беше червено и объркано. Непрекъснато мърмореше, чешейки се по брадата:

— Господи, Боже мой!

Изведнъж тя извика:

— Дайте ми наметалото. Вече съм добре. Дойдох тук, за да поговоря за съпруга си. Най-неочаквано той връхлетя отгоре ми като животно.

— Нито едно животно не би връхлетяло отгоре ти, маце — заявих спокойно аз. — Нямаш представа колко придирчиви са животните.

Макгро рязко се завъртя и ме удари по устата с опакото на ръката си.

— Ще видиш какво ще стане в участъка — изръмжа той. — От години чакам този момент.

— Ликувай сега, защото радостта ти няма да продължи дълго — отвърнах аз.

— Имате ли сили да дойдете с нас, госпожо? — попита Макгро. — Ако се чувствате зле, може и да не идвате.

— Разбира се, че ще дойда. Искам да видя капитан Брандън. Този мъж трябва да си получи заслуженото.

— Ще си го получи — заяви Макгро и се озъби. — Е, ако сте готова, да тръгваме, мадам.

Ченгето ме сграбчи за ръката и ме тласна към вратата.

— Фрасни го с палката по главата, ако се опита да направи нещо — каза Макгро.

Двамата с ченгето седнахме на задната седалка, а Сирийна и Макгро — на предната.