Джеймс Чейз - Разбери сам

— Хайде първо да огледаме територията.

Стигнахме горе. Пред нас се простираше дълъг коридор с врати от двете страни.

— Стая №15 — каза Майра, тръгна по коридора, спря пред една врата, натисна дръжката и я отвори. Напипа ключа, запали лампата и двамата влязохме вътре.

Стаята беше голяма. Под лампата със зелен абажур имаше кръгла маса с колоди от карти и две дървени поставки с жетони. Масата беше заобиколена от десетина стола. Няколко месингови плювалника допълваха мебелировката.

— Добре — отбелязах аз. — А къде е задният вход, през който е излязъл Ник?

Майра загаси лампата и двамата отидохме до дъното на коридора. Една врата излизаше на веранда, която гледаше към тясна уличка. Стръмно дървено стълбище свързваше верандата с уличката.

— Хубаво. Ще го чакаме вътре. Ако реши да се съпротивлява, ще го халосам по кубето. Но ако е възможно, ще се опитаме да го убедим да проговори. Не е лека категория.

Прибрахме се в коридора.

— Знаеш ли дали някоя от тези стаи не е празна?

— Защо да не проверим? — попита тя, отвори първата врата, която й попадна, и потърси ключа за осветлението. Последва сърдит вик и поток от груби думи. Майра бързо загаси.

— Тази не е — отбеляза тя и се придвижи до следващата врата.

— Чакай — спрях я аз и я хванах за ръка. — Ако продължаваш така, ще настъпи буря. Хайде да пробваме вратата срещу стая №15.

Придвижихме се надолу по коридора и спряхме пред въпросната врата. Почуках леко. Чуха се стъпки и вратата се отвори.

Висока блондинка с уморен вид и не особено чист халат впери очи в мен. Гримираното й лице леко се оживи, а наплесканите й устни с усилие се разтеглиха в усмивка.

— Здрасти, миличък, мен ли търсиш? — после видя Майра и лицето й се вкамени. — Какво искаш?

Стори ми се, че я познавам. Умът ми се ровеше в миналото и аз се сетих, че една нощ бях изпаднал в затруднение. Влязох в коридора през капандурата и тази блондинка ме спаси.

— Помниш ли ме? Преди около три години се позабавлявахме — казах аз и се отдръпнах, за да може светлината от стаята да падне върху лицето ми. — Излязох през прозореца, а половината от ченгетата на Коръл Гейбълс бяха по петите ми.

Тя се втренчи в мен, намръщи се, а после лицето й отново се оживи.

— Господи! Бях те забравила. Сега си спомням. Съсипа един от най-хубавите ми чаршафи, спускайки се по него през прозореца. Какво правиш тук?

— Можем ли да влезем и да си поговорим?

Тя погледна Майра.

— И тази ли?

— Да. На работа съм.

Сигурно не беше забравила, че последния път не се поскъпих, и затова отстъпи встрани.

— Е, заповядайте! Мястото не е много подходящо за гости.

Имаше предвид Майра.

Влязохме в стаята, която беше малка, непроветрена и оскъдно мебелирана. Легло, скрин, умивалник и протрит килим бяха единствените удобства, с които можеше да се похвали.

— Миналия път не разбрах как се казваш — отбелязах, облягайки се на стената.

— Лола — отвърна блондинката и седна на леглото.

Присъствието на Майра я притесняваше.

Майра опря ханша си на умивалника. Огледа стаята с неприкрито любопитство. Лола я наблюдаваше, очаквайки да направи някаква забележка. Не последва коментар.

— Отново търся Бетило — тихо заявих аз. — Помниш ли? Последния път, когато се срещнахме, бях дошъл да се видя с него с тояга в ръка.

— Сега какво ти е направил? — попита Лола, явно заинтригувана. — Все още мразя този мерзавец.

— Лично на мен нищо, а на нейния приятел — посочих към Майра, — Ник Перели.

Лола се ококори.

— Човекът, който отвлече Дедрик? Гледай ти! Четох във вестниците. — Тя погледна завистливо към Майра. — Твоят сладур ли гушна петстотинте хиляди?

— Чакай малко — казах аз бързо, защото бледото лице на Майра доби студено изражение. — Не си разбрала. Перели не е отвлякъл Дедрик. Натопили са го. По време на похищението е играел карти с Бетило, но той го е продал на ченгетата. Затова го търся.

— Този мошеник би продал и първородния си син на ченгетата — заяви с отвращение Лола.

Изведнъж ми хрумна една идея.

— Не си видяла Перели да излиза, нали?

— Откъде да излиза? Какво имаш предвид?

— Играл е карти с Бетило в стая №15. Казал е, че си е тръгнал в десет и половина. Бетило твърди, че е било девет и половина. Отвличането е станало малко преди десет.

Лола затвори очи, мислейки напрегнато.

— Не си спомням да съм го виждала — отвърна най-после тя. — Но аз се срещам с толкова много мъже вечер, миличък.

— Беше облечен в ленен костюм — намеси се Майра, — с морскосиня риза и рисувана на ръка бяла вратовръзка.