Джеймс Чейз - Разбери сам

— Да. Ще струва пари, но вече свикнах да харча. Ще подкупя Макси да ми даде шперца.

— Внимавай, Вик.

Ухилих й се.

— Непрекъснато ме предупреждаваш да внимавам. Какво ти става тези дни? Преди две години не говореше така.

Усмихна ми се притеснено.

— Мисля, че вече те познавам по-добре. Иска ми се да се придържаш към обичайните ни занимания, Вик, и да престанеш с тези опасни ангажименти.

— Не го върша за развлечение. Ако Перели не ми беше спасил живота, нищо нямаше да бъде в състояние да ме накара да се забъркам в аферата. Не е човек, който си заслужава да се рискува за него, но той го направи за мен. Барът съвсем спокойно можеше да ме намушка с ножа. Смятам, че трябва да продължа, докато се реванширам.

В един и половина паркирах колата пред кооперацията на Джеферсън Авеню.

Когато влязох във фоайето, Макси се беше облегнал на бюрото. На телефонната централа нямаше никакво момиче. Телефонната слушалка с ремъците беше на гишето, така че той да може да я стига.

— Искаш ли малко пари? — попитах рязко. — Мога да ти дам известна сума, ако ми окажеш съдействие.

Изгледа ме подозрително.

— Никога не отказвам пари. Какво ти трябва?

— Шперцът ти.

Ако бях стрелял, не би се изплашил толкова.

— Какво?

— Шперцът. И побързай. Веднага получаваш петдесет долара.

Примигна с малките си очи.

— Петдесет долара? — попита замечтано Макси.

Разстлах пет десетачки пред него. Помислих си, че ако тази лудост да пръскам пари продължи, след няколко дни ще бъда разорен.

Изгледа банкнотите, облиза устни и се почеса по носа.

— Жив ще ме одерат — каза той, снишавайки глас. — Не мога да го направя.

Оставих още две петачки, наведох се над тях и леко ги духнах.

— Това е таванът — заявих и му се усмихнах. — Даваш ми шперца за десет минути.

— Къде искаш да идеш?

— В апартамента на Барът. Няма ли го?

Малките очички се окръглиха.

— Не, излезе преди около час.

— За какво тогава се притесняваш? Да не би да ти е приятел?

— Ще си загубя работата — отвърна той с пресипнал глас. — С шейсет долара едва ли ще изкарам повече от седмица. Не си струва.

— Е, щом смяташ така, добре — събрах парите на купчинка, сгънах ги и ги пъхнах в задния джоб на панталона си. — Не бих желал да прекараш една безсънна нощ.

— Чакай малко — каза той, бутна назад шапката и изтри с ръкав лъщящото си чело. — Няма значение как ще спя. Дай още десет и готово.

— Шейсет е таванът. Ако искаш.

Пребори се със съвестта си, изпъшка и кимна.

— Шперцът е закачен зад централата. Давай мангизите.

Пъхнах банкнотите в ръката му и той бързо ги прибра в джоба си.

— Сигурен ли си, че Барът не си е вкъщи?

— Да. Видях го, когато излизаше. Горе няма никой — той огледа крадешком фоайето. — Ще ида да си взема една бира. Побързай и, за Бога, пази се някой да не те види.

Изчаках около секунда да изчезне, наведох се и откачих шперца, който висеше зад централата.

Асансьорът ме изкачи до четвъртия етаж. Тръгнах по коридора и стигнах до апартамент 4615. В някакъв апартамент се чуваше радио. Надолу по коридора една жена се изсмя пискливо. Долепих ухо до вратата с номер 4615, но не долових никакъв шум. Почуках, ослушах се, изчаках, но нищо не последва. Огледах се. Никой не ме наблюдаваше. Пъхнах тихо шперца в ключалката, завъртях го леко и бутнах вратата.

Мъжът в бежовия костюм седеше в креслото срещу мене. В скута си държеше пистолет с насочено към гърдите ми дуло. Усмихна ми се студено.

— Заповядай! Помислих си, че може би си ти.

В момента, в който чух плътния баритон, разбрах кой е мъжът, и се чудех защо не се бях сетил досега.

— Здравей, Дедрик — отвърнах, влязох в стаята и затворих вратата.

— Не прави никакви резки движения, Малой — каза мъжът в бежовия костюм и вдигна пистолета. — Никой на този етаж не би се притеснил от изстрел. А аз съм в такова настроение, че бих могъл да те надупча. Седни — той посочи с другата си ръка към фотьойла до камината.

Беше изключено да не ме уцели и имах чувството, че не се шегува, затова седнах.

— Бива си те в крошетата — продължи той и докосна леко врата си. — Седмици наред ще съм схванат, да те вземат дяволите! — студените му черни очи шареха по лицето ми. — Имаме късмет, че пристигна сам. Бяхме решили при първа възможност да те ликвидираме. Започна да ставаш досаден.

— О, и аз съм затруднен. Проблемът е, че главата ми е пълна с хипотези, но нямам нито едно доказателство. Знае ли Сирийна, че си тук?