Джеймс Чейз - Разбери сам

Поклати глава и се ухили.

— Не, въобще не предполага. Чувствай се като у дома си. На масата до теб има цигари. Трябва да убием малко време, преди да се захванем за работа. Барът иска да си поговори с теб. Не се опитвай да предприемаш каквото и да било, ако не ти е омръзнал животът.

Запалих цигара, докато той ме наблюдаваше с пръст на спусъка и с насочено към лицето ми дуло.

— Внимавай с пистолета — казах аз. — Оттук изглежда малко опасен.

Той се изсмя.

— Не се притеснявай, ще стрелям, само ако не се държиш прилично. — Изгаси цигарата си, взе друга и я запали. Стоях, без да помръдна. Изражението в студените му, черни очи ми подсказа, че ако се наложи, ще го направи. — Ако знаех, че ще се буташ толкова много, не бих ти се обадил. Тогава си мислех, че постъпвам умно. Добре изиграх сцената по телефона, нали? И недокоснатото уиски, както и горящата цигара, бяха убедително допълнение.

— Да. Изглеждаше добре. Налагаше ли се да застреляш Суки?

— Разбира се — той се намръщи, сякаш му стана неприятно, че му напомних за Суки. — Получи си заслуженото.

— Ти ли натопи Перели?

— Барът си направи труда. Разчистване на сметки. Във всеки случай Перели го чакаше нещо подобно. Идеята беше много добра. По едно време беше доста напечено, но Перели вече е в килията и сега всичко е екстра.

— Не бъди толкова сигурен. Полицията те търси за убийството на Грейси Леймън.

— За мен не се притеснявай — отвърна той безгрижно. — По-скоро помисли за себе си.

Вратата на апартамента се отвори. Влезе Барът. Няколко секунди стоя закован на място, взирайки се в мен, а после пристъпи в стаята, затвори вратата и слабото му красиво лице се оживи.

— Как влезе той тук?

— Имаше ключ — отговори мъжът в бежовия костюм и се изправи. — Я виж дали не носи патлак?

— Стани! — извика ми Барът.

Изправих се.

Мина зад мен и ме опипа. Намери пистолета и го измъкна от кобура под мишницата ми. После откри и кутията с цигарите.

Отдръпна се, отвори я и ми се усмихна пренебрежително.

— Страшно умно! Къде щеше да ги сложиш?

— Където и да е. Да не мислиш, че си единственият, който може да подхвърля уличаващи доказателства?

Сложи кутията на масата и ме ръгна с пистолета.

— Как влезе?

— Взех шперца. Виси зад централата. Не знаеш ли?

Претърси отново джобовете ми, откри шперца и го сложи на масата.

Погледна към Дедрик.

— Лъже естествено. Сигурно Макси му го е дал. Е, добре. Май дойде време да се справя с Макси. — Извади сребърна табакера, взе цигара и я пъхна в устата си. Докато я палеше, очите му изучаваха лицето ми. — Задължен съм ти, Малой. Ще видиш, че ме бива да уреждам стари сметки.

— Не мога да си представя, че те бива за каквото и да било, но да речем, че ти вярвам.

— Какво ще правим с него? — попита Дедрик.

Барът се приближи до огледалото над камината и се погледна в него с възхищение.

— Ще го закараме в мината, разбира се. Едва ли би се намерило по-добро място за него. Доста дълго ще се мъчи, преди да умре.

Дедрик изкриви лице.

— Защо да не му пуснем един куршум в главата и да го оставим тук? Не ми се ходи пак в мината. Тя ме ужасява.

— Ще правиш, каквото ти казвам — отсече Барът и прокара нокътя на палеца по тънките си мустаци. — Вържи му ръцете.

Дедрик излезе от стаята. След няколко секунди се върна с ролка лейкопласт, широка два инча.

— Едно погрешно движение и ще те застрелям — предупреди ме Барът, вдигайки пистолета. — Сложи си ръцете зад гърба.

Сложих ги. В момента не можех да постъпя по друг начин Дедрик усука дълга лента около китките ми. Свърши го перфектно.

— Залепи и устата му — нареди Барът.

Дедрик ми залепи устата, притискайки устните към зъби те ми.

Барът се приближи, застана пред мен и се усмихна злобно.

— Ще те накарам да съжаляваш, че се захвана с мен — каза той и ме удари по лицето с цевта на пистолета. Залитнах назад. Свивките на краката ми се удариха в облегалката на стола и аз се преметнах с трясък, който разлюля стаята.

— По-кротко! — разтревожено извика Дедрик. — Не е необходимо някой да доприпка, нали?

Барът му се озъби, приближи се до мен и ме ритна в ребрата. Ритна ме много силно и почувствах как ребрата ми се огънаха.

— А Макси? — попита Дедрик. — Губим време, Джеф.

— Извикай го — отвърна Барът и отново ме ритна.

— Мистър Барът има нужда от вас — изрече той в слушалката. — Моля, качете се.

Барът ме хвана за реверите, изправи ме на крака и ме запрати във фотьойла.

— Ще очистим Макси, а после ще изчезнем — каза той. — Време е да си сменя адреса. Остави го на мен.