Джеймс Чейз - Разбери сам

Тишина.

— Е, това е то. Тези мошеници действат бързо. По-добре остани тук, а аз ще огледам жилището.

— Да не би да е променила решението си и да е офейкала? Поклатих глава.

— Изключено. Парите й трябваха страшно много. Сигурно момчето им се е обадило.

Оставих Пола във вестибюла и обиколих стаите. Не открих жената.

Върнах се обратно.

— Няма я в къщата. Или са я отвлекли, или са я изплашили и тя е избягала.

Мислех си за сгърчената фигура със синята нощница, която висеше от вътрешната страна на вратата на банята. Ако мисис Ферис знаеше толкова, колкото твърдеше, че знае, животът й вече не струваше пет пари.

— Влез в спалнята и виж дали не си е взела някакви дрехи — обърнах се към Пола. — Едва ли има много.

Пола се вмъкна в спалнята, а аз — в задната стая, където бяхме разговаряли с жената. Огледах я, за да открия нещо, което да ми подскаже, че е изчезнала.

След малко Пола дойде при мен.

— Доколкото разбрах, не липсва нищо. В шкафовете и чекмеджетата няма празни места, всичко е подредено.

— Иска ми се да знам къде е момчето. Ако можех да го накарам да проговори…

— Вик!

Пола гледаше през прозореца. Приближих се до нея.

— Какво е това до хангара? Не е ли…

На края на градината имаше барака, в която държаха инструментите. Вратата й беше открехната. На пода лежеше нещо бяло.

— Изчакай тук. Ще ида да видя.

Стигнах до задния вход, отворих го и бързо се отправих към бараката. Приближавайки я, извадих пистолета си. Бутнах вратата и се взрях в полумрака.

Беше там, лежеше по очи, хванала с ръце главата си, сякаш за да я предпази.

Представих си как ги е видяла, че идват по пътеката и как си е загубила ума и е хукнала презглава по пътеката към бараката. Сигурно са я застреляли от задния вход и не са си направили труда да отидат до нея и да видят дали е мъртва.

Обърнах се и бързо се върнах в къщата.

Във фоайето на хотел „Бийч“ се бяха изтегнали няколко възпитани, добре облечени и доста охранени мъже. Докато се приближавахме към рецепцията, всички впериха поглед в глезените на Пола. Администраторът беше висок, гъвкав млад мъж с руса, чуплива коса, розово лице и обезверени светлосини очи.

— Добър вечер — поздрави той, покланяйки се леко на Пола. — Имате ли резервация?

— Не, нямаме намерение да отсядаме в хотела — отвърнах аз и поставих служебната си визитна картичка пред него. — Надявам се, че можете да ми дадете известна информация.

Русите вежди се повдигнаха. Взря се в картичката, прочете я, вдигна я и още веднъж я прочете.

— А, да, мистър Малой. С какво мога да ви бъда полезен? — хвърли отново поглед към Пола и несъзнателно опипа вратовръзката си.

— Опитваме се да открием една млада жена, за която предполагаме, че е била тук на дванайсети или по-вероятно на единайсети.

— Нямаме право да отговаряме на въпроси, свързани с нашите гости, мистър Малой.

Беше скован като вдовица на благородник, наблюдаваща танц с балони, изпълняван от разголени танцьорки.

— Това е разбираемо. Но тя е сестра на тази млада дама — посочих Пола. Погледът й изпод ресниците накара коленете му да омекнат. — Избягала е от къщи и ние сме много разтревожени.

— О, ясно — той се поколеба. — Щом случаят е такъв, бих могъл… Как се казва?

— Мислим, че се е регистрирала под чуждо име. Струва ми се, че нямате практика да приемате неомъжени жени, нали?

Поклати със съжаление глава.

— Всъщност не. Мисля, че знам кого имате предвид. Мис Мери Хендерсън, ако си спомням добре — бързо отметна страниците на книгата за регистрации, прокара добре поддържаните си пръсти по колоната от имена и спря. — Да, мис Хендерсън. Висока, тъмнокоса, красива. Тя ли е?

— Прилича на нея. На дванайсети вечерта беше облечена в официална рокля в цвят бордо и черно копринено наметало.

Той кимна, избърса устните си със снежнобяла носна кърпа и удостои Пола с ослепителна усмивка.

— Значи е мис Хендерсън.

— Чудесно. Кога пристигна?

Той погледна книгата.

— На дванайсети в шест часа.

— Когато напусна хотела, остави ли някакъв адрес?

— Страхувам се, че не.

— Кога си тръгна?

— На тринайсети. Сега си спомних. Доста се изненадах. Беше резервирала стаята за една седмица.

— С кола ли беше?

Служителят се намръщи, изгледа красивото, напрегнато лице на Пола и сякаш получи вдъхновение от него, защото отвърна:

— Не. Или поне пристигна без кола. Но преди да се качи в стаята, се уговори да вземе под наем. Каза, че й е нужна за вечерта, понеже възнамерява да излиза.