Джеймс Чейз - Разбери сам

Мислите ми се насочиха към Маршланд. Дали не беше свързан с похищението? Ами ако Суки е открил, че Дедрик е съдружник на Барът, и е уведомил Маршланд? Чудесна новина — четвъртата сред най-богатите жени в света, омъжена за контрабандист на марихуана. Маршланд не би се спрял пред нищо, за да спаси дъщеря си от подобен скандал. Възможно е да е наел някой, който да очисти Дедрик. Може би идеята да се инсценира похищение е била негова, а не на Барът. Не беше изключено Дедрик да е заровен някъде в имението. На никого не му беше минало през ума да го търси под четири фута земя.

А каква беше ролята на Мери Джеръм? Коя беше тя? Брандън направи безуспешен опит да я открие, но очевидно за Маршланд не е представлявало никаква трудност да я намери. Как е разбрал къде е? Защо жената се беше изпарила след разговора им?

Прокарах ръка по горещото си, изморено лице и извиках: „По дяволите!“ Знаех, че почти съм се докоснал до ключа към загадката, но ръката ми се оказа къса. Трябваше ми повече информация.

Как би било най-добре да се държа с Маршланд? С него нямаше да ми бъде лесно. След като помислих по въпроса, реших, че единственият начин е да се отнеса грубо с него. Той щеше да говори или с мен, или с Брандън. Не можеше да отрече, че е ходил в хотел „Бийч“. Или аз, или Брандън.

Подкарах по частния път към Оушън Енд, а вечерното слънце се отразяваше в предното стъкло на колата.

Големият черен кадилак беше паркиран на асфалтовата алея, както през нощта на първото ми посещение в имението. Двамата китайци плевяха леха с рози с въодушевлението на човек, седящ на зъболекарския стол. Ровеха богатата, черна почва с греблата си, повдигаха бурените, на които попадаха от време на време, взираха се в тях, пускаха ги в кошницата и продължаваха нататък.

Птиците фламинго се разхождаха с вдървени крака върху тревната площ отвъд терасираната градина. Подобно на китайците и те не ми обърнаха внимание.

Минах по терасата, натиснах звънеца и зачаках, усещайки горещото слънце върху гърба си.

Уодлок отвори вратата. Гъстите му вежди се свъсиха и очите под тях изразиха неодобрение от появяването ми.

— Здравейте! — казах аз. — Бих искал да поговоря с мистър Маршланд. Може ли да му предадете, че го моля да ми отдели малко време.

— Заповядайте, мистър Малой! — той се отмести встрани. — Не съм сигурен дали е вкъщи.

Влязох във вестибюла. Стори ми се прохладен и тъмен в сравнение с топлата тераса. Свалих си шапката, погледнах в нея без видима причина и заявих на възрастния мъж, като не вдигнах очи към него:

— Паролата е хотел „Бийч“, така му кажете.

— Хотел „Бийч“?

— Да. Реакцията му ще ви изненада. Да вляза ли във всекидневната?

— Моля, сър.

— Как е мисис Дедрик? — попитах аз. — Чух, че не се чувствала добре.

— Като се имат предвид обстоятелствата, сър, състоянието й е съвсем обяснимо.

Погледнах го замислено, но старческото лице не ми подсказа нищо, и аз прекрачих прага на всекидневната. Стори ми се, че е минало ужасно дълго време, откакто не бях идвал тук. Отново излязох на терасата и погледнах с очакване към балкона, където беше седяла Сирийна, потънала в скръб по любимия си съпруг. Там нямаше никой. Върнах се във всекидневната, избрах си един удобен стол и се отпуснах на него. Денят беше преминал вълнуващо. Чувствах се крайно изтощен. Помислих си, че е от нервната възбуда. Запалих цигара и издишах дима към мексиканското седло, окачено на стената. Огромна ваза с цветя изпълваше стаята със съкрушителен аромат. От него леко ми се доспа.

След около десетина минути чух, че някой слиза по стълбите.

Сирийна Дедрик влезе във всекидневната. Беше облечена в семпла ленена рокля, а косата й беше закичена с роза. Под очите й имаше тъмни сенки, а устните й бяха свити и сурови. Гледаше ме настойчиво, докато се изправях от стола, после се усмихна студено и ми махна да седна.

— Не ставайте. Ще пиете ли едно уиски със сода?

— Точно сега не, благодаря. Искам да говоря с баща ви. Уодлок не ви ли каза?

Приближи се до големия шкаф и сипа уиски в две чаши. Подаде ми едната, посочи пакета с цигари върху малката масичка и седна срещу мен.

— Баща ми вчера се върна в Ню Йорк — погледът й беше насочен нанякъде, но във всеки случай не и към мен. — Защо искате да говорите с него?

Отпих от уискито. Беше „фор Роузис“, много добро качество. Чудех се защо Уодлок не й е съобщил за пристигането ми и не й е спестил срещата с мен. Реших, че сигурно тя е пожелала да ме види.