Джеймс Чейз - Разбери сам

— Добре. С кола съм. Ела в кантората ми. Ще си получиш парите и ще си поговорим на спокойствие.

— Няма да мръдна оттук. Знам ли къде ще ме закараш.

— Ще те заведа в кантората си. Хайде.

— Не, да не съм луда!

— Какво търсеше Барът в гаража преди малко?

— Нямам представа. Идва при момчето. Ето как се държат с мен. Дори не си прави труда да се види с мен. Приказва си с момчето и си тръгва. А Лут не се е връщал, откакто замина с онази жена.

— Имаш предвид Мери Джеръм?

— Не разбрах коя беше. Нищо чудно да е била и тя. Чух Лут да говори с нея. Заяви й: „Добре, миличка, не се вълнувай толкова много. Идвам веднага.“ Дори не сметна за нужно да ми каже довиждане. Качи се на колата и потегли. Оттогава не съм го виждала.

— Кога беше това?

— В нощта, когато беше отвлечен Дедрик.

— По кое време?

— Малко преди осем.

— Барът има ли нещо общо с похищението на Дедрик?

— Стига ти толкова, мистър. Дай ми парите и ще чуеш края. Зная всичко, но няма да изрека нито дума повече, докато не ми бъде платено за останалата част.

— А ако извикам ченгетата? Пред тях ще се наложи да говориш безплатно.

Тя се изсмя.

— Ще ми е интересно да видя как ще ме накарат да говоря безплатно. Ако не бяха парите, нямаше да чуеш нищо от мен.

— По-добре ела в кантората ми. Ако те оставя тук, някой от тях може да дойде и да те пречука. Ликвидираха Грейси Леймън, защото знаеше прекалено много.

— Не ме е страх. Мога да се грижа за себе си. Иди да донесеш парите.

Реших, че си губя времето, опитвайки се да я накарам да продължи да ми разказва.

— Ще се върна след половин час.

— Ще те чакам.

Излязох от мизерната стая и се отправих по пътеката към буика.

Пола ме погледна остро от засипаното си с хартийки бюро, когато влетях в кабинета й.

— Дай ми веднага петстотин долара — казах задъхано. — Вече изскачат разни неща. Вземи бележник и молив и тръгвай. По пътя ще ти обясня за какво става въпрос.

Тя не започна да се суети. Пола винаги запазваше спокойствие. Стана, приближи се до сейфа, отброи двайсет и пет двайсетдоларови банкноти, отвори чекмеджето, взе си бележника, грабна чантата и онова дребно нещо, с което покриваше върха на главата си и наричаше шапка, и беше готова да тръгне — заниманията й отнеха точно дванайсет секунди.

Когато излизахме, помоли Трикси да я изчака, докато се върне. Трикси се натъжи, но никой не му обърна внимание.

В коридора дадох зор на Пола да побърза.

— Хей!

Гласът на Марта Бендикс, който прозвуча като старши сержант, готов да издаде команда, ме блъсна в тила.

Погледнах през рамо.

— Не ме задържай, нямам никакво време.

— Не искаш ли да чуеш нещо за онази личност — Суки? Току-що ми се обадиха. Няма никакви грехове. Първокласен прислужник. Работи при Маршланд от десет години — изрева Марта. — Кога ще ми дадеш парите?

— Ще ги получиш, не се притеснявай — изкрещях й и набутах Пола в асансьора.

— Тази жена би надвикала и бик — отбеляза язвително Пола, докато асансьорът се влачеше към първия етаж.

— Сто и петдесет долара отидоха на вятъра — промърморих мрачно. — Надявах се, че ще изровя нещо за шофьора. Е, случва се. Ако ми провърви, ще обърна хода на делото.

Доста поприказвах, докато пердашех с пълна сила с буика по Оркид Булевард, Бийч Роуд и Хоторн Авеню. Имах да съобщя учудващо много новини на Пола, откакто се бяхме видели за последен път.

Накрая, когато завих по Футхил Булевард, стигнах и до мисис Ферис.

— Това наистина е страхотно разкритие — заявих аз. — Дедрик се занимава с контрабанда на марихуана! Какво ще кажеш? За пет стотака ще ми даде свидетелските си показания, под които ще се подпише.

— Но откъде си сигурен, че говори истината?

— Ще вземем показанията и ще я завлечем в полицията. Ще си получи парите, но всяка нейна дума трябва да бъде проверена.

Намалих скоростта и спрях пред бензиностанцията. Момчето не се появи. Слязох от колата, последван от Пола.

— Къщата е отзад.

Тръгнахме по пътеката край работилницата. Надникнах в хангара. Момчето го нямаше вътре. Усетих гърдите си стегнати в обръч и хукнах. Когато Пола ме настигна, вече чуках на вратата на къщата.

Никой не отговори. Не последва нищо.

— Е, аз я предупредих — заявих разярено, отдръпнах се назад и ударих с рамо вратата.

Не беше направена, за да се отнасят по подобен начин с нея, ето защо се отвори с лекота.

Стояхме един до друг в малкия тъмен вестибюл.

— Мисис Ферис! — извиках аз. — Мисис Ферис!