Джеймс Чейз - Разбери сам

Последва дълга пауза и тъкмо когато се канех да почукам отново, когато вратата се отвори. Изправеното на входа момиче беше дребно, набито и размъкнато, на възраст между двайсет и трийсет години. Изглеждаше така, сякаш животът й от дълго време не е весел, от толкова дълго, че е престанало да й прави впечатление. Нескопосно изрусената й коса стърчеше на всички страни. Лицето й беше подпухнало, а очите — зачервени от плач. Само суровите й, твърдо стиснати устни показваха, че й е останала някаква сила — не много, но достатъчно.

Изгледа ме подозрително.

— Кого търсите?

Повдигнах шапката си.

— Мистър Ферис вкъщи ли е?

— Не. Кой го търси?

— Разбрах, че е заел кола на някоя си мис Джеръм. Исках да си поговоря с него за дамата.

Бавно отстъпи назад и ръката й хвана дръжката на вратата. Канеше се да я затръшне под носа ми.

— Той не е у дома, а аз нямам какво да ви кажа.

— В правото си съм да платя за информацията — отвърнах бързо, тъй като вратата започна да се притваря.

— Колко?

Гледаше като гладно куче кокал.

— Зависи от това, какво ще науча. Мога да ги докарам до сто.

Върхът на белезникавия език пробягна по устните й.

— Каква информация.

— Мога ли да вляза? Няма да ви отнема много време.

Тя се поколеба. В ума й се бореха подозрение, страх и глад за пари. Както обикновено, парите надделяха. Отмести се встрани.

— Е, заповядайте! Не е кой знае колко подредено, но имам много работа.

Въведе ме в една стая в задната част на къщата. Беше занемарена, мръсна и мизерна. Мебелите сякаш бяха купени от количката на вехтошар. Докато стъпвах по протрития килим, от него се издигаха облачета прах. По полицата над камината и по стените имаше следи от пръсти. „Не е кой знае колко подредено“ беше последното нещо, което човек можеше да каже за стаята.

Тя седна в едно кресло, което хлътна под тежестта й, и ме погледна притеснено и подозрително.

— Момчето каза, че съпругът ви не е в града. Не му вярвам — заявих аз.

— Не знам къде е — очите й изведнъж се напълниха със сълзи и тя извърна глава. — Според мен е офейкал.

По гърба ми пролазиха тръпки.

— Какво ви кара да мислите така?

Тя потърка очи с опакото на ръката си.

— А доларите? Нямам пукнат цент. Той изчезна, като остана да дължи пари на кого ли не. Не мога да си купя дори и храна.

— Ще ги получиш, ако имаш да ми кажеш нещо съществено.

Лицето й стана строго.

— В състояние съм да ти кажа много неща. Те мислят, че не знам нищо, но се лъжат. Държа си очите и ушите отворени. Всичко за тях ми е известно. Писна ми от тая дупка. Ще ги издам, ако ми дадеш достатъчно пари, за да се махна оттук.

— Кого ще издадеш?

— Лут и Барът.

Извадих си портфейла. Беше много отънял. Имах само трийсет долара. Измъкнах една двайсетдоларова банкнота и я размахах пред очите й.

— Ще се намерят още. Колко искаш?

Тя се наведе напред и грабна двайсетте долара от ръката ми.

— Петстотин и ще ти изпея всичко.

— Да не мислиш, че съм изтъкан от пари? Сто.

Изгледа ме втренчено и хладно.

— Това е цената. Дали ще приемаш, си е твоя работа. Ще изчезна оттук. Ще ти дам свидетелски показания, под които ще се подпиша. Ще разкрия далаверите им. Ако си съгласен, дай парите и ще научиш много неща.

— Трябва да знам какво купувам. Ще получиш пет стотака, ако информацията ти ми върши работа. Слушам те.

Тя се колебаеше, вперила поглед в мен.

— За кого работиш?

— За Перели.

— Ще ти кажа нещичко — най-накрая склони тя. — Останалото ще разбереш, когато получа всичките пари. Лут, Барът и Дедрик са най-крупните контрабандисти на марихуана по крайбрежието. Пласират милиони цигари с марихуана в цялата страна и в Париж, Лондон и Берлин. Лут отговаря за Лос Анджелис и Сан Франциско. Барът се грижи за Лондон и Ню Йорк. Дедрик снабдява Париж и Берлин. Стига ли ти за начало?

— Сигурна ли си за Дедрик?

Усмихна ми се презрително.

— Да. Чувала съм ги да си говорят. Смятат, че съм тъпа, но аз не съм. Ако се бяха отнесли с мен както трябва, щях да си държа устата затворена. Знам къде държат марихуаната. Почти няма нещо, което да не ми известно. А ти ще го научиш за пет стотачки и ще ти излезе на сметка.

— Какво можеш да ми кажеш за Мери Джеръм?

Хапеше долната си устна, а очите и бяха сурови.

— Всичко, дори и къде е в момента.

— Къде е тя?

— Беше в хотел „Бийч“, но вече не е там. Нищо повече няма да разбереш, докато не видя парите. Знам защо отвлякоха Дедрик. Пак повтарям — ще разкрия далаверите им, но първо искам да ми бъде платено.