Задъхваше се и бързо отстъпваше назад. Отказах се да замахвам, защото го загубих от погледа си. Само чувах тежкото му дишане и си мислех, че е някъде точно пред мен. За миг стояхме в тъмнината и се опитвахме да се видим, ослушвахме се и дебнехме дали някой от двамата изведнъж няма да предприеме нещо.
Стори ми се, че забелязах сянката му в мрака на около ярд вляво от мен, но не бях сигурен. Тропнах с крак и сянката отскочи като подплашена котка. Преди да успее да стъпи здраво на краката си, аз се хвърлих към него и уцелих с юмрук врата му. Ударът прозвуча като сатър, разсичащ голямо парче говеждо месо.
Той изхриптя, падна по гръб, изправи се с пълзене и отново отстъпи назад. Вече проявяваше нетърпение да прекрати срещата и да се прибере вкъщи. Втурнах се напред, за да го довърша, но стъпих на прогнила дъска, която поддаде под тежестта ми, и аз се строполих, оставайки без въздух.
В този миг бях в ръцете му, но той не прояви интерес. Мислеше си само как да се прибере вкъщи.
Хукна към вратата.
Опитах се да се изправя, но кракът ми беше заклещен здраво в прогнилата дъска. Забелязах висока фигура с широки рамене, очертана в рамката на вратата, водеща към мрачния коридор. После тя изчезна.
Когато се изправих на крака, вече нямаше смисъл да го гоня. След подобен старт беше изключено да го открия в многобройните убежища на Коръл Гейбълс.
Закуцуках, псувайки, към вратата. Нещо бяло, което лежеше в коридора, привлече погледа ми. Наведох се, за да го вдигна.
Беше бяла филцова шапка.
Барманът в заведението на Йейт приличаше на бивш борец. Вече беше поостарял, но все още достатъчно як, за да въдворява ред.
Сервира ми сандвич от ръжен хляб и пържена шунка и пинта бира. Докато се хранех, стоеше, подпрял косматите си ръце на бара и се взираше в мен. В този час на деня барът беше празен. Имаше не повече от пет-шест мъже на масите, пръснати в помещението — рибари и ловци на костенурки, които чакаха да започне отливът. Не ми обърнаха внимание, но барманът, изглежда, беше очарован от мен. Набразденото му от белези лице беше замислено и от време на време прокарваше огромната си като лопата ръка върху бръснатата си глава, сякаш за да склони ума си да заработи.
— Някъде съм ти виждал мутрата — каза той, подръпвайки смачкания си нос. — Идвал си и друг път, нали?
Високият му фалцет би затруднил дори и някое момче от църковен хор.
Отговорих му, че съм идвал и друг път.
Кимна, почеса се там, където някога е било ухото му, и показа белите си, равни зъби.
— Никога не забравям мутрите. Дори и ако дойдеш след петдесет години, ще те позная, факт.
Помислих си, че едва ли ще живеем толкова дълго, но не го изрекох на глас.
— Странно как някои хора помнят физиономии — отбелязах. — Де и аз да бях такъв. Днес се запознавам с някого, а на следващия ден го подминавам. Не е добре за работата ми.
— Да — съгласи се барманът. — Вчера дойде един човек, не се беше отбивал от три години. Дадох му пинта отлежала бира, преди да поръча. Винаги пие отлежала бира. Това се казва памет.
Ако ми беше сервирал отлежала бира, без да ме попита, не бих спорил с него. Нямаше вид на човек, който има търпение да спори.
— А сега искам да изпробвам паметта ти — заявих аз. — Висок, слаб, широкоплещест. Носи бежов костюм и бяла филцова шапка. Появявал ли се е тук вчера?
Ниското и набито тяло се вцепени. Очуканото космато лице стана строго.
— Не е много умно да се задават въпроси тук, братко — отвърна той, снишавайки глас. — Ако не искаш да си загубиш предните зъби, дръж си устата затворена.
Отпих от бирата и го погледнах над ръба на чашата.
— Не получих отговор на въпроса си — отбелязах аз, оставих чашата и извадих банкнота от пет долара. Държах я между пръстите си, така че само аз и той я виждахме.
Погледна надясно, после наляво, намръщи се, поколеба се за миг и отново се огледа. Направи го толкова очевадно, че ми заприлича на актьор любител, изпълняващ за първи път ролята на шпионин.
— Дай ми ги с една цигара — изрече той, без да помръдне с устни.
Дадох му цигарата и банкнотата. Само пет от шестимата мъже в бара го видяха, че ги взема. Шестият беше с гръб към него.
— Едно от момчетата на Барът, — каза той. — Не заставай на пътя му — опасен е.
— Да, както и комарът, ако се оставиш да те ухапе — отвърнах и си платих бирата и сандвича.
Докато загребваше парите, го попитах:
— Как се казва?
Погледна ме нацупено и се отправи към другия край на бара. Изчаках, за да се убедя, че няма да се върне, изсулих се от стола и излязох на горещото следобедно слънце.
Читать дальше