Джеймс Чейз - Разбери сам

После всичко ми стана ясно — проблесна в съзнанието ми като неонова светлина върху тъмно небе. Грейси не се беше самоубила. Бяха я убили.

В по-тъмната част на фоайето имаше телефонен автомат. Отворих вратата и влязох в кабината. Миришеше така, сякаш известно време в нея бяха отглеждали коза, при това не особено чиста.

Задържайки дъх, сложих носната си кърпа върху старата слушалка и избрах номера.

След малко някакъв глас изблея:

— Полицейско управление. На телефона е сержант Харкър.

— Свържете ме с лейтенант Мифлин — казах аз, отдалечавайки слушалката от устните си. Сигурно съм прозвучал като духа на бащата на Хамлет.

— Кой се обажда?

— Хари Труман. Побързайте. Може и да не сте се сетили, но за мен времето е пари.

— Един момент — отвърна сержантът. Чух го, че извика: „Тук ли е лейтенант Мифлин? Търси го някакъв човек. Името му е Хари Труман. Звучи познато, нали? Срещал съм го някъде.“

Някой нарече лейтенанта с крайно неприлична дума.

После в ухото ми долетя познат глас:

— На телефона е лейтенант Мифлин — каза той строго. — Кой се обажда?

— Искам да ви съобщя за едно обесено момиче. Стая №23, етаж 2, Фелман Стрийт №274. Ако отидете там веднага, ще откриете улика в кофата за боклук. Не бъдете прекалено сигурен, че е самоубийство, и си направете труда да проверите самоличността на момичето. Заслужава си.

— Кой сте вие? — попита Мифлин.

Чуваше се скърцането на писалката му, докато записваше адреса.

— Нямам представа — отвърнах аз и затворих.

Прибрах носната кърпа в джоба си и с бързи, тихи стъпки се отправих към входа. Разполагах с не повече от три минути, за да изчезна. Полицаите в града може и да не бяха особено интелигентни, но при спешни случаи действаха бързо.

Докато затръшвах вратата на буика, едно момче с оръфано яке и мръсен панталон от каша скочи върху стъпалото. Пъхна си кирливото лице през отворения прозорец.

— Ей, мистър, трябва веднага да отидете на Коръл Роу №2. Много е важно.

Запалих мотора, поглеждайки в огледалото. Очаквах след мен да избръмчи полицейска кола.

— Някакъв човек ми даде един долар, за да ви предам. Каза, че е спешно. Щели сте да разберете за какво става дума.

Слезе от стъпалото и хукна надолу по улицата. Нямах време да го гоня. Исках, но необходимостта да се махна от мястото ме накара да се откажа. Вече чувах в далечината звука на полицейската сирена. Полетях към Бийч Роуд.

Никога не бях чувал за Коръл Роу, но сигурно беше някъде в Коръл Гейбълс. Отправих се в тази посока, защото ми беше любопитно. В момента си мислех какво ли не. Чудех се дали старият келнер ме е запомнил и дали е забелязал номера на колата ми. Най-много се притеснявах да не ме задържи Мифлин. Той щеше да се справи с убийството на Грейси и без моята помощ. Имах други по-належащи задачи. Ако решеше да води разпит и стигнеше до келнера, навярно щеше да получи описанието ми. Естествено нямаше да му стане приятно, че не съм го дочакал. В края на Бийч Роуд завих наляво към крайбрежието и паркирах на свободното пространство, заобиколено от макари с въжета и варели от нефт.

Коръл Гейбълс не е място, където човек може да се разхожда без ескорт или пистолет. Дори и ченгетата обикалят по двойки и почти всеки месец намират на някоя уличка човек със забит нож в гърба.

Когато слязох от буика и огледах дългото пристанище, наблъскано с малки кораби и риболовни траулери, разбрах, че в мен се взират мъже, които лениво се влачеха на групи под лъчите на слънцето, изключително колоритни в изпоцапаните си дочени панталони и разноцветни ватирани фланели. Претегляха ме с тъмните си, шарещи очи.

Избрах си един, който беше сам и безцелно дялкаше лодка от парче дърво.

— Ще ми кажеш ли къде е Коръл Роу?

Изгледа ме от горе до долу, извърна се, за да се изплюе в мазната вода на пристанището, и посочи с палец през рамо в посока към кафенетата, павилионите за риба и другите заведения, които бяха обърнати към брега.

— Зад бара на Йейт — каза сопнато той.

Барът на Йейт е двуетажна дървена сграда, където, стига да не ти пука с кого ще ядеш, можеш да получиш хубава супа от миди и десетгодишна бира, от която ще ти се завърти главата, ако не внимаваш. Бил съм там два-три пъти с Кърман. Заведението е от ония, в които е възможно да се случи и наистина се случва всичко.

— Благодаря — отвърнах аз и пресякох широкия път към бара.

Отстрани на дървената сграда имаше малка уличка. Високо на стената висеше табела, на която пишеше: Към Коръл Роу.