Джеймс Чейз - Разбери сам

Повдигнах ръка, за да почукам на вратата, но чух тихо покашляне зад гърба си. Погледнах крадешком назад. В атмосферата на сградата имаше нещо, което би накарало дори и един архиепископ да се почувства неловко.

Зад мен се беше отворила врата. Висока червенокоса жена, облегната на рамката, ме наблюдаваше замечтано с предразполагаща и многообещаваща усмивка. Носеше зелен копринен халат, под който се очертаваше красиво заоблено бедро. Беше без чорапи, с меки платнени пантофи. Опипа златисточервеникавата си коса с фини пръсти, които никога не се бяха докосвали до работа, а русите й вежди се повдигнаха, давайки ми знак, който говореше достатъчно красноречиво.

— Здрасти, господинчо! — каза тя. — Търсиш ли някого?

— Аха. И я открих. Не искам да ти преча да закусиш.

Усмивката й стана още по-широка.

— Не си губи времето с нея. Дори още не е станала, а аз съм на крака и предпазителят е вдигнат. Готова съм да стрелям.

Свалих шапка и й се поклоних учтиво.

— Мадам, нищо не би ме зарадвало повече от натискането на спусъка, но имам неотложен ангажимент. Може би някой друг път? Нека бъда обект на мечтите ти, защото съм сигурен, че ти ще изпълваш моите. Понеси разочарованието, както смятам да направя аз, и не забравяй, че и утре е ден. Можем да се позабавляваме, макар и с известно закъснение.

Усмивката изчезна и зелените очи станаха студени.

— По дяволите, още един луд! — извика тя с отвращение и хлопна вратата под носа ми.

Отдъхнах си, почуках на вратата на Грейси и зачаках. След половин минута отново почуках, този път по-силно. Не последва отговор. Никой не отвори.

Погледнах надясно, а после наляво, хванах дръжката и леко я завъртях. Вратата се отдръпна от мен, сякаш сама се отвори.

Попаднах в стая, което беше достатъчна, за да събере легло, два фотьойла, гардероб и тоалетна масичка с въртящо се огледало. Нямаше никой. Леглото не беше оправено и се виждаше, че чаршафите не са сменявани навярно от шест месеца. Бяха посивели, смачкани и отблъскващи по начин, по който само мръсните чаршафи могат да бъдат. Огледалото беше покрито със слой от прах, а по килима имаше пепел от цигари. От мястото, където бях застанал, се виждаше мъх под леглото. Не беше чиста стая, а стая, която ме накара да настръхна, когато я огледах.

До леглото имаше друга врата, която вероятно водеше към банята. Втренчих се в нея, чудейки се какво ли има там, и почуках силно на отворената врата на спалнята, за да видя дали ще последва нещо. Не се случи нищо, затова влязох и затворих вратата. Мислех си, че червенокосата жена може да прояви любопитство. На един от фотьойлите бяха натрупани дрехи — рокля, чорапи, посивял розов колан с жартиери и още по-посивял розов сутиен.

В стаята ясно се долавяше миризма на марихуана. Не прясна, а от много месеци. Беше се просмукала в стените, завесите и леглото и надвиснала над стаята, навявайки спомени за извършени грехове.

Придвижих се тихо покрай леглото до затворената врата, почуках рязко и се заслушах. Не чух нищо. Никой не отговори и изведнъж осъзнах, че изпод шапката по лицето ми се стичаше пот.

Завъртях дръжката и бутнах вратата. Тя се отвори трудно и бавно. Нещо се удари в нея и накара сърцето ми да подскочи като жаба върху нагорещена печка. Надзърнах в празната баня, видях мръсната розова вана, разхвърляните хавлиени кърпи, гъбата, сапуна и наполовина изстисканата туба с паста за зъби.

Знаех, че момичето е зад вратата. Трябваше да бъде там.

Влязох в банята, а по гърба ми пролазиха тръпки. Тя наистина беше там — висеше на една кука на вратата, облечена в синя смачкана нощница със свити колене и с обърната на една страна глава, а коланът на халата й, завързан точно под дясното ухо, се беше врязал в плътта на шията.

Докоснах ръката й.

Беше студена, твърда и безжизнена.

Огледах коридора. Не се виждаше никой. От едва доловимия шум разбрах, че за някои от обитателите зад множеството врати денят беше започнал, дори и само с търкаляне в леглото.

Излязох от стая №23 и затворих вратата. Свалих си шапката и си избърсах лицето с носната кърпа. Запалих цигара и поех дълбоко дима. Помогна ми малко, но не чак толкова. Имах нужда от голяма доза чисто уиски, което да гаврътна набързо.

Пресякох коридора и застанах пред вратата на червенокосата. От ляво имаше картонче, на което пишеше: Мис Джой Дредън. Всеки работен ден след пет часа.

Почуках с нокти на вратата, вдигайки не повече шум, отколкото би вдигнала мишка, която гризе дървена ламперия, но беше достатъчно силно.