Джеймс Чейз - Разбери сам

— Собственикът на сградата се опитва да запази доброто й име. Не ме питай защо. Голям чешит е. Според инструкцията всички посетителки би трябвало да напуснат кооперацията преди един часа, в противен случай сме длъжни да му съобщаваме имената им. Грейси е нощна смяна през седмица. Гостенките на Барът не си тръгват преди един часа и тя не съобщава имената им.

— И какво прави той? Бута й по пет долара на седмица? И аз ще си платя за информацията.

Макси довърши бирата, изтърси пепелта от панталона си и се изправи.

— Е, аз май трябва да се връщам на работа.

— Седни. Това, което ми каза, не струва десет долара.

— Според моята тарифа — струва. Снеси още десет и ще чуеш нещо, което ще те накара да паднеш от стола.

— Пет.

— Десет.

— Седем и половина.

Приключихме пазарлъка, като се разбрахме за осем.

Дадох му парите и той отново седна.

— Виждаш ли, тя пуши марихуана. Барът я снабдява. Нямаш никакъв шанс.

Премислих и реших, че вероятно наистина нямам, но нищо не пречеше да опитам.

— Дай ми адреса й.

Допълнителното възнаграждение го убеди да направи изключение от правилото.

— Фелман Стрийт №274 — една от онези кооперации, в които се наемат мебелирани стаи.

Станах.

— Бъди гроб, Макси. Ако някой пита за мен, не си ме виждал.

Макси изръмжа, удари се по гърдите и ме изгледа сърдито.

— Не се притеснявай. Трудно се сприятелявам с хората.

Оставих го да седи, дишайки леко, вперил невиждащ поглед в празните кутии от бира.

Входът на Фелман Стрийт №274 беше притиснат между магазин за цигари и третокласно кафе. На вратата имаше мръсна месингова табела, която гласеше: „Стаи за служителки. Не се предлагат никакви услуги. Не се допускат животни. Посещението на мъже не е желателно.“ Над табелата беше пъхнато картонче със следи от пръсти, върху което пишеше: „Няма свободни стаи“.

На тротоара пред кафето имаше четири маси. Над тях властваше възрастен келнер, чието продълговато, слабо лице изглеждаше безкрайно тъжно, а на силното слънце фракът му зеленееше от дългата употреба. Наблюдаваше ме, докато паркирах буика пред входа на кооперацията, и с надежда почука по една от масите с мръсни покривки, но с жеста си не ме спечели като клиент.

Изкачих трите стъпала до остъклената врата на №274, бутнах я и влязох в мрачно, смърдящо фоайе, безмълвно и занемарено. Върху стената вляво бяха наредени пощенските кутии. Приближих се и изчетох имената, оградени от мръсни месингови рамки, закачени над кутиите. Имаше учудващо много жени с името Ив, Лулу, Дон и Бел над четирийсетината пощенски кутии и аз се чудех дали табелата на вратата казваше истината. Над четвъртата кутия отдясно наляво пишеше: Мис Грейс Леймън. Стая №23. Етаж 2.

Пред мен се издигаше стълбище, постлано с рогозки от кокосови влакна. С леко пуфтене изкачих трийсет стъпала, преди да стигна до първата площадка. От нея тръгваше дълъг, потънал в тих сумрак коридор с множество врати от двете страни, пред който имаше бутилки с мляко и вестници. Тъй като беше дванайсет и десет, според мен служителките не изпълняваха задълженията си, ако въобще работеха, което според веществените доказателства беше малко вероятно.

Докато се изкачвах към втората площадка, на нея се появи мъж със слабо, сурово лице. Беше облечен в бежов костюм от каша и носеше бяла филцова шапка и тъмни очила. Видя ме, трепна нервно, поколеба се дали да не се върне обратно и продължи да слиза, придавайки си равнодушен вид.

Когато се размина с мен, почеса брадясалото си лице с нокътя на палеца си. Останах с чувството, че очите зад стъклата гледаха притеснено.

— Не се допускат животни. Посещението на мъже не е желателно — тихо казах аз, докато той пресичаше площадката на долния етаж.

Хвърли бърз поглед през рамо, спря и попита враждебно: — Нима?

Поклатих глава.

— Ако сте чули нещо, сигурно е било гласът на собствената ви съвест.

Продължих нагоре по стълбите, а той се завъртя на петите си. Гледаше ме втренчено, докато изчезнах от погледа му. Вторият етаж беше копие на първия, без да се изключват бутилките с мляко и вестниците. Тръгнах по коридора с тихи крачки, изучавайки номерата на вратите. Стая №23 беше по средата от дясната страна. Спрях пред нея, чудейки се какво да кажа на момичето. Ако това, което Макси ми наговори, беше истина, а вероятно беше така, момичето можеше да спаси Перели, стига да имаше желание. Зависеше от мен дали щях да успея да я убедя да жертва Барът.