Джеймс Чейз - Разбери сам

Вратата се отвори около осем инча и мис Дредън надникна през процепа. Изглежда, беше загубила простодушието си, доверчиво и гостоприемно изражение.

— Е?

Големите й зелени очи ме гледаха подозрително и предпазливо.

Реших да не губя време и да й говоря с език, който би разбрала и оценила.

— Искам да получа малко информация срещу заплащане — заявих аз и й подадох визитната си картичка. — Тарифата ми е двайсет долара за десет минути — чиста пара и гарантирана дискретност.

Прочете картичката ми с напрегнатото изражение на човек, който не чете много и се затруднява с дългите думи. Правеше видими усилия да не движи устните си, докато разгадаваше буквите. После открехна малко по-широко вратата и ми върна картичката.

— Да видя първо парите.

Проста, пряма душа, помислих си аз, която преминава директно на интересуващата я тема, без да задава излишни въпроси.

Извадих портфейла си и й показах две съвсем нови десетдоларови банкноти. Не й ги дадох. Само й ги показах. Тя ги изгледа така, както малко дете би изгледало чувала на Дядо Коледа, и отвори вратата.

— Влез. Не ме интересува кой си, но от тези мангизи наистина ме засърбяха ръцете. Сигурен ли си, че искаш информация, а не нещо друго?

Минах покрай нея и влязох в стаята, която беше малко по-голяма от отсрещната и доста по-приятна и уютна. Имаше легло, канапе, два фотьойла, няколко скъпи китайски килима върху сивата подова настилка и саксии с червени и жълти бегонии върху масата в нишата до прозореца.

Сложих шапката си на стола и казах, че съм сигурен относно желанията си. Протегна бялата си ръка с тъмночервени лакирани нокти.

— Хайде да се разберем за десет. Не че не ти вярвам, но това е добър принцип. Ще пийнеш ли нещо или да ти направя кафе?

Дадох й едната от десетдоларовите банкноти, мислейки си, че делото ми струваше скъпо. От сутринта непрекъснато раздавах пари.

Сгъна банкнотата и я скри в сутиена си, докато й отговарях, че един скоч е съвсем подходящ в случая.

Не й се свидеше. Връчи ми бутилка и чаша и ми каза да се обслужа сам.

— Само за секунда да си взема кафето.

Когато се върна, вече бях с две питиета пред нея. Сложи подноса на масата и се отпусна на канапето, показвайки чифт дълги стройни крака, които биха ме накарали да се разколебая, ако главата ми вече не беше пълна с мисли от съвсем друг характер. Проследявайки изучаващия ми поглед, тя метна края на пеньоара на мястото му и вдигна вежди.

— Детектив ли си?

— Нещо такова. Не съвсем, но би могло да се каже и така.

— Знаех си аз. Още щом те видях, разбрах, че не си обикновен сваляч. Имаш хубави очи. Сигурен ли си, че не искаш да се позабавляваш малко?

Поведох любезен разговор, но тя ме прекъсна, махайки с ръка, и приятелски ми се ухили до уши.

— Зарежи ги тия приказки, миличък. Само се помайтапих. Не ми се случва често да ме посещават красиви мъже, които да не започват да ме събличат, веднага щом вратата се затвори. Това е нещо ново и ми харесва. Какво искаш да разбереш?

Сипах си още едно питие.

— Обектът на разследването е Грейси Леймън. Познаваш ли я?

Лицето на мис Дредън стана сериозно.

— По дяволите! Нима пилееш пари, за да научиш подробности за нея?!

Уискито ме беше ободрило. Всъщност беше толкова силно, че почти се бях съвзел.

— Един мой клиент си има неприятности с полицията. Грейси би могла да ми помогне да го измъкна. Тази е единствената причина за интереса ми към нея.

— Тогава питай Грейси. Защо дойде при мен?

— Съмнявам се, че ще ми свърши работа. Мъртва е.

Тя подскочи и разля кафето върху голото си коляно. Изпсува тихо, остави чашата и се избърса с носната си кърпичка.

— Как можеш да говориш такива неща? — Тъй като не казах нищо, а само я погледнах, тя продължи: — Сериозно ли твърдиш, че е мъртва?

— Наистина е мъртва. Току-що бях в стаята й. Виси от вътрешната страна на вратата на банята.

Жената потрепери леко, направи гримаса, после отново потрепери и посегна към бутилката.

— Смятах я за една малка глупачка, но не предполагах, че е чак толкова захлупена. Проблемът при нея беше, че не можеше да се откаже от марихуаната.

— Помислих си го. Миризмата се усеща в стаята.

Извадих табакерата си и й предложих.

Взе си една цигара и двамата запалихме. После Джой си сипа уиски в кафето и го изпи.

— Ужасно се изплаших — призна тя. — Противно ми е да слушам за подобни неща.

— Видя ли я снощи?

— Да, непрекъснато се засичаме с нея.

— Кога?