Джеймс Чейз - Разбери сам

Джеф Барът — твърде възможно, помислих си аз. Не знаех, че действа с момчета. Имаше сериозна причина да затвори устата на Грейси. Започнах да се чудя дали не е организаторът на отвличането на Дедрик. Ако беше, нещата се връзваха добре, дори прекалено добре.

Докато вървях към мястото, където бях паркирал буика, се чудех също така дали Мери Джеръм не е свързана по някакъв начин с Барът. Крайно време беше да се заема с нея. Реших да отскоча до гаража „Акми“ и да задам някой и друг въпрос.

Подкарах бързо по Бийч Роуд, навлязох в Хоторн Авеню и завих наляво към Футхил Булевард.

Слънцето печеше силно и аз спуснах синия сенник върху предното стъкло. Слънчевите лъчи, преминаващи през синьото стъкло, изпълниха колата с мека, приятна светлина, която ме накара да се почувствам така, сякаш съм в аквариум. Гаражът „Акми“ беше на ъгъла на Футхил Булевард и Холивуд Авеню, обърнат с лице към пустинята. Не беше нещо особено и аз се чудех защо Лут Ферис е избрал толкова изолирано, отдалечено от града място за бензиностанцията си.

Имаше шест колонки, две водонапорни кули, наредени пред голям хангар от стомана и рифелна ламарина, който служеше за ремонтна работилница. Вдясно се намираше разнебитена тоалетна и снекбар, а зад хангара, почти скрита от погледа, имаше грозна, тантуреста къща с плосък покрив.

В миналото бензиностанцията може и да е изглеждала добре. Все още се забелязваха следи от синьо-бели квадрати върху сградите, но соленият въздух, пясъкът от пустинята, ветровете и дъждът, бяха победили красотата и никой не си беше направил труда да се намеси в неравната битка.

Пред една от колонките беше спряло нискоокачено двуместно бентли — черно и блестящо на слънчевата светлина. До отдалечения край на рампата, водеща към работилницата, имаше четиритонен камион.

Никой не се виждаше наоколо и аз бавно се приближих до една от колонките. Бронята на колата ми беше на няколко ярда от задницата на бентлито.

Натиснах клаксона и зачаках, като гледах напрегнато, но не видях нищо, което да възбуди любопитството ми.

След малко едно момче в син омазан гащеризон излезе от работилницата, сякаш денят току-що беше започнал и се чудеше какво да прави с него. Мина мудно покрай бентлито и повдигна вежди, без да проявява какъвто и да било интерес.

Сигурно беше шестнайсетгодишно, но изглеждаше значително по-лукаво и по-греховно, отколкото подобаваше на възрастта му. Изцапаното му с масло лице беше слабо и студено, а малките му зелени очи играеха хитро.

— Десет — казах аз, извадих цигара и я запалих. — И не се напрягай. Обикновено си лягам след полунощ.

Изгледа ме със студен, празен поглед и заобиколи задната част на колата. Не свалях очи от брояча на колонката, за да не ме измами в рестото.

След малко се появи отново и протегна измърляната си лапа. Платих му.

— Къде е Ферис?

Зелените очи се вдигнаха към лицето ми, а после се изместиха встрани.

— Извън града.

— Кога ще се върне?

— Знам ли?

— А мисис Ферис?

— Тя има работа.

Посочих с пръст към къщата.

— Там ли?

— Няма значение къде, заета е — отвърна момчето и се отдалечи.

Тъкмо се канех да изкрещя след него, когато иззад работилницата се показа висока безупречна фигура в светъл кариран спортен костюм, кафява шапка със спусната над окото периферия и кървавочервен карамфил в бутониерата — Джеф Барът.

Наблюдавах го, без да се помръдна. Знаех, че не може да ме види през тъмносиния сенник.

Изгледа разсеяно буика, преди да се качи в бентлито, и се отправи към Бийчуд Авеню.

Момчето беше влязло в работилницата. Имах чувството, че ме гледа, макар че не го виждах. Изчаках малко, размишлявайки. Дали присъствието на Барът тук беше случайно? Едва ли. Спомних си, че според Мифлин Барът върти търговия с марихуана. Знаех, че самият той е наркоман. Дали и фактът, че Мери Джеръм беше наела кола от този забутан гараж, също беше случаен? Изведнъж осъзнах, че правя открития и напредвам за първи път, откакто бях започнал да се занимавам със случая. Реших да прослушам мисис Ферис.

Слязох от буика и тръгнах по циментовата пътека, която минаваше покрай работилницата и водеше към къщата. Момчето стоеше на тъмно точно зад вратата на работилницата. Впери безжизнен поглед в мен, докато отминавах. И аз се втренчих в него.

Не помръдна, нито пък каза нещо, и аз продължих. Завих зад ъгъла на хангара и потеглих по пътеката към къщата.

В занемарената градина имаше въже с пране — мъжки потник, дамска фланелка, къси и дълги чорапи и извехтял дочен гащеризон. Пъхнах се под дългите чорапи и почуках на олющената врата.