Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

След като се раздели с нея, той помоли секретарката да го упъти към поточната линия, където беше работил Клив. Тя лично го заведе, очевидно доволна от възможността да си почине. Това беше един различен свят. Навсякъде около него несглобени и небоядисани конструкции на коли постепенно биваха запълвани със съставните си елементи: двигател се спускаше тук, седалки се слагаха там. Напомни му малко на залата за аутопсия, но в обратен кадър, сглобяване след разглобяването.

Той се загледа с увлечение известно време, докато един от майсторите дойде да види какво търси. Майсторът на име Сик, го заведе при мъжа, който работеше заедно с Клив. Те поставяха предните стъкла на колите. Вместо да спира линията, майсторът предпочете да застане на мястото му, докато двамата излязоха навън да поговорят на спокойствие. Мъжът се казваше Еди Боуман.

— Знаете ли какво стана с Клив? — попита Джефрис.

— Чух, че е убит. Ужасно. Казват, че е убит от обратен. Не знам, не ми приличаше на такъв.

— Не е бил такъв — каза Джефрис. — Изглежда… всъщност е рано да се каже, но прилича на случайно нападение.

— Казват, че обратните се познават, значи могат да кажат? — Еди поклати глава. — Все някой трябва да го е мислил за такъв. Знаете, че той носеше обица на ухото. Казах му, че изглежда глупаво, като гаден пират. Или гаден педераст.

— От колко време работехте заедно?

— Немного. Може би от година. Изглеждаше ми добро момче. Познавам и братята му. Доста хора от семейството му работят в този завод.

— Знаеш ли къде мога да открия някой от тях?

— Съмнявам се, че са тук. Сигурно са вкъщи при майка си. Ще ти дам съвет. По-добре го хвани, преди те да го хванат. В това семейство държат един на друг, а това убийство хич не им хареса.

В края на деня Джъдлър свика събрание да сглобят информацията от деня. Тя беше недостатъчна. При обиколката на къщите полицаите бяха попаднали на мъж, който видял банда травестити, въоръжени с ножове. Друг рапорт твърдеше, че това били само три момичета, връщащи се в събота вечер от дискотека. Шофьорът на автобуса, който беше докарал Клив и Хелън от центъра, не си ги спомняше, нито пък си спомняше кой е слязъл с тях. Не можа също да се сети дали на автобусната спирка някой е чакал да се е качи.

— Истината е, че нямаме нищо — каза той на събраните полицаи.

— Има ли нещо, което да свързва този случай със случая на Скот, сър? — попита Бил Уорнър.

— Само червилото. Няма никакви други прилики. Тривилян и Скот са били от различни класи, живели са в различни части на Оксфорд, имали са различни приятели — няма вероятност някога да са се срещали.

Униформен полицай донесе факс и го подаде на Джъдлър, който мълчаливо го прегледа.

— Това е интересно — каза най-после той. — Проследили са шофьора на камиона, който за малко е щял да прегази Клив и Хелън. Сега е в Уолвърхемптън, но тамошните момчета са ни пратили факс с показанията му. Според него, пресичащите са били трима: двама, които не го изчакали, и един, който го изчакал, докато премине. Не може да ни даде описание — видял ги е само за момент, а и вниманието му било насочено към двамата, които се опасявал да не прегази. Но той смята, че третият май е носил анцуг. — Джъдлър взе „показалката“ и започна да почуква ритмично с нея по ръката си, докато мислеше за нещо. — Ще трябва утре да повторим всичко — каза накрая. — Всичко от къща на къща, същите хора, същите въпроси. Адаме и Джеферсън, вие отивате до Уолвърхемптън тази нощ. Вижте дали не можете да измъкнете още нещо от този шофьор.

Тери я болеше глава след целия ден, прекаран на бюрото. Реши да вземе последното си четиво, един криминален роман на Уилки Колинз от деветнадесети век със заглавието „Дамата и законът“, да слезе долу до кръчмата край реката, да си вземе нещо за пиене и да го прочете на свеж въздух. Докато си поръчваше халба бира, тя чу зад себе си познат глас.

— Я гледай, Тери. Какво правиш тук? Боя се, че едва ли ще намериш нещо интересно. Всички барове за самотници са в центъра на града.

Тя се обърна. Брайън Идън, приятелят му Дорлинг Ван Глат и един мъж, когото не познаваше, стояха в края на бара и я наблюдаваха.

— Моля те, ела при нас — предложи ѝ Брайън Идън.

— Не, благодаря — тя си взе питието и се отдалечи. Не го беше виждала от нощта на приема, но след думите на Ан Байрес за автора на писмата, нямаше настроение да разговаря с него.

Намери си маса в малката градина отвън и седна, но с раздразнение забеляза, че Брайън я беше последвал. Той дръпна един стол и седна.