Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Хелън сви рамене.

— Нищо. Беше си обикновена нощ.

— Ами в работата? Сервира ли на някой, не както винаги? Някой приближи ли се до Клив, докато той те чакаше?

— Не мога да се сетя — разрида се тя и раменете ѝ се разтресоха.

— Добре. Да се върнем към пътуването ви до вкъщи. Можеш ли да си спомниш някой от пътниците в автобуса?

— Не. Ние се целувахме.

— Автобусът беше ли пълен?

— Не съвсем — тя се замисли за момент. — Може би наполовина. Спомням си, че имаше един азиатец, стар човек, който ни гледаше.

— Добре. След като свършим, един полицай ще те отведе да го опишеш, за да го нарисуват. Знаеш ли как става? — Тя кимна. — Ами когато слязохте? Някой слезе ли с вас?

— Няколко човека. Те бяха зад нас. Не погледнах никого от тях.

— Имаше ли някой да чака на автобусната спирка?

— Не съм сигурна. Не, може би имаше някой. Спомням си, защото Клив и аз се целунахме под навеса на спирката, а автобусът не тръгна веднага. Почувствах се леко смутена, защото всички ни гледаха през прозорците. И сякаш шофьорът чакаше да види дали някой ще се качи, или чакаше друг автобус. Много автобуси спират на тази спирка, тя е на пътя за Лондон — тя въздъхна. — Спомням си свистящия звук на затварящите се врати и мисълта, че след това ще се усамотим.

— Сигурна ли си, че не си видяла никой?

Хелън поклати глава.

— Не можеш да кажеш, например, дали е бил мъж?

— Казах ви, че не видях нищо.

— А камионът, който е трябвало да избегнете, пресичайки околовръстното? Можеш ли да си спомниш нещо за него?

— Беше просто камион — тя присви очи, като се опитваше да си спомни. — Може би камион от Сейнсбъри.

— От Сейнсбъри? Сигурна ли си?

— Напълно. Определено беше от супермаркета. Да, сега си спомням, Клив се пошегува, че без малко щял да ни отнесе към щанда за месо.

Джъдлър търпеливо преведе Хелън през всяка стъпка по пътя ѝ до вкъщи, след което бутна стола си назад.

— Ти беше забележително полезна и смела, Хелън. Нали ще ни уведомиш, ако се сетиш за нещо?

Тя кимна.

— Благодаря ти, че дойде — каза ѝ той. — Ако придружиш Джейн да нарисувате азиатеца, аз ще донеса след малко показанията ти да ги подпишеш. — Той се изправи. — Наистина, много съжалявам. — Джефрис се чудеше дали да му каже за нишката около обецата, докато тя е тук, но реши да изчака. Той също се изправи. Когато Хелън тръгна към вратата, съпроводена от Джейн Хюз, спря до Джефрис и сбърчи нос.

— Исусе — каза тя, — воните ужасно. Какво сте правили?

Внезапно Джефрис осъзна, че все още мирише на формалдехид и карантия, като се чудеше дали тя ще се досети, че това е миризмата на нейния любим.

— Ядох чипс — избърбори той. За късмет, тя не беше много заинтересована. Той ѝ кимна, докато излизаше, след което бързо седна.

— Добре свършена работа — каза Джъдлър, когато той му разказа за аутопсията. — Това е всичко, на което можехме да се надяваме. Сега върви при Койли. Уредих ти среща с мениджъра на личния състав на „Роувър“. Жена на име Линдзи Сейърс. Няма връзка със семейство Сейърс. Измъкни каквото можеш от нея и после слез на етажа на магазина да поговориш с някого от колегите на Клив.

Джефри разбра, че му намират работа. Това беше добре за него, като се има предвид как се чувстваше в момента. Той взе една от колите, син „Форд ескорт“, и я изкара от мястото ѝ на паркинга. Чу потропване по покрива, огледа се и видя Джъдлър да стои от другата страна до прозореца му. Той се протегна ѝ свали стъклото.

— По-добре вземи една от гаража — шефът му посочи наредените зад него полицейски коли. — Звучи глупаво, но хората се дразнят, когато караме коли, различни от техните.

Като се укори наум за глупостта си, Джефрис смени колата. Ако беше по-внимателен, щеше и сам да се сети за това. Той знаеше, че подробност като тази отличава обикновения полицай от добрия детектив.

Заводът на „Роувър кар“ се разпростираше по околовръстното шосе до кръговото при Койли, като със старата си часовникова кула и грозни квадратни сгради, напомняше гротескна пародия на старинен оксфордски университет. Всъщност, макар университетът да бе център на внимание, този разпилян комплекс от работилници, бояджийници и поточни линии имаше повече работници, отколкото университетът студенти. Ако колежите бяха мозъкът на Оксфорд, това бяха мускулите му; икономически погледнато, беше спорен въпрос, кое от двете бе по-важно. Докато си показваше значката на охраната на главния вход, Джефрис си мислеше каква ирония е това, че завършилите университета получаваха званието Магистър на хуманитарните науки, а една от колите произвеждани тук, носеше наименованието Маестро. Линдзи Сейърс не му каза много. Явно не познаваше Тривилян и въпреки че изказа съболезнования за смъртта му, това нямаше да развали деня ѝ. Тя беше суетна блондинка, прехвърлила трийсетте, в добре ушит костюм. Джефрис се зачуди как някой толкова незаинтересован от хората можеше да отговаря за персонала. Научи само каква е била заплатата на Клив и колко често е отсъствал.