Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Неговият сержант Бил Уорнър се приближи, когато стаята се изпразни.

— Бил, отдел А няма да работи по случая.

— Благодаря ви, сър — каза Уорнър. На външен вид той приличаше на Джъдлър, едър и набит. От четири години насам бяха работили заедно по доста случаи, въпреки че ресурсите в последно време бяха много ограничени. Детективите най-често сами водеха разследванията. Основният проблем на Уорнър в момента бяха автопрестъпленията — наскоро младежите от Оксфорд бяха открили удоволствията на лудориите, т.е., правенето на каскади с крадени спортни автомобили.

— Не те ангажирам със случая, но ще те помоля да държиш под око тези две деца. Успеем ли да им направим един ударен полицейски курс, могат да ни бъдат от полза.

— Да. Чудех се защо реши и двамата да отразят аутопсията.

— Нищо не е по-подходящо от тази гледка, когато искаш да превърнеш момчетата в мъже.

Джейн Хюз подаде глава през вратата.

— Господин и госпожа Тривилян са тук, сър. В пета стая.

— Нека да започне битката — каза Джъдлър и взе книжата си.

След пет часа Джефрис явно се чувстваше погнусен.

Той, Адаме и съдебният адвокат бяха в сутерена на болницата „Джон Радклиф“ и наблюдаваха как проф. Ел-Шамир режеше тялото на Клив Тривилян.

— Това първата ви аутопсия ли е? — беше попитал той, докато си слагаше тънка полиетиленова престилка. Джефрис се чудеше откъде беше разбрал и реши, че Уорнър го е предупредил.

— Гледайте и се учете, господа. Ако искате, задавайте въпроси, но не докато говоря: използвам диктофон и не бива да объркаме машинописката.

— Готов ли сте за пациента, сър? — запита санитарят, подавайки глава зад вратата.

— Несъмнено. Докарайте го. Свикнали са да мислят за тях, като за пациенти — обясни той на двамата полицаи. — Така не им се налага да използват думата „труп“.

Сега, докато гледаше как работи професорът, Джефрис се опитваше да си представи, че фигурата на масата, не е нищо друго, освен безжизнено и безлично парче месо. От време на време той се хващаше да разсъждава, че само преди дванадесет часа това тяло е било на среща с приятелка, ходело е и е дишало, също като него самия, но успя да си наложи да не мисли за това.

На пръв поглед трупът не изглеждаше толкова зле. Покрит с бял чаршаф, той беше докаран на една количка, а после беше изтърколен по дължина върху вдлъбната неръждаема платформа, напомняща отточния край на кухненската мивка на Джефрис. Асистентът постави дървена подложка под врата му, чиято изтъркана дървесина изглеждаше странно средновековна на фона на блестящата стомана. След това той докара втора количка, върху която висяха две огромни везни, също като тези на продавачите на риба. Джефрис се опита да не мисли за какво са предназначени.

Асистентът махна чаршафа и разряза дрехите. Джефрис се учуди колко различен от живия човек, дори заспал, беше трупът. Независимо от нелепите рани по врата и гръдния кош, кожата имаше блед цвят и наподобяваше восъчна статуя. Ноктите бяха смъртно бели. Отгоре върху тялото само пенисът беше тъмен, макар че прасците и ходилата бяха покрити с петна и на места почти черни. Джефрис предположи, че това сигурно е ефектът от оттичането на кръвта, за който им говореше Джъдлър. Самотна златна обеца проблясваше на лявото ухо на момчето. Лицето беше нашарено с яркочервено червило.

Ел-Шамир изреждаше нещо по диктофона, докато се беше навел над единия от глезените. Джефрис осъзна, че там, върху кожата, има нещо написано, някаква драскулка от писалка. Адаме също я забеляза: двамата полицаи се приближиха едновременно.

Ел-Шамир ги накара да се отдръпнат.

— Спокойно, господа, не е улика. Това е заместител на смъртен номер. Откакто правителството реши, че вече няма пари за етикети, санитарите трябва да отбелязват подробностите върху тялото. А сега, ако ми позволите, ще продължа работата си.

Те се опомниха и отстъпиха назад.

Професорът измери раните по врата и продиктува наблюденията си по диктофона.

— Погледнете другите рани обади се той през рамо. — Виждате ли? — Имаше няколко малки прореза и ожулвания около главната рана, под лявото ухо. — Държал го е изотзад по този начин — той показа на Адаме, правейки ключ с ръка около врата му. — Подай ми онзи скалпел — нареди след това. Джефрис му го подаде. Острието се оказа точно зад челюстта на Адаме.

— Това се е случило, когато са се сборили — обяви със задоволство професорът. Той освободи полицая, пак се обърна към тялото и направи малък разрез в гърлото.