Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Възможно ли е, мъжът, който е написал това… — тя млъкна, щом си даде сметка за важността на това, което щеше да каже. — Възможно ли е съпругът — мъжът, който казвате, че е написал писмата — да е толкова враждебно настроен, че да изнасили и убие друг мъж? Като вземем и несигурността му от другите писма? Възможно ли е той да е човекът, когото полицията търси?

— Не е редно да обсъждам това.

— Моля ви — примоли се Тери.

— Възможно е. Разбира се, че е възможно.

— И не забравяйте, че писмата са написани за публикация — каза Тери. Тя беше станала и се разхождаше нервно из стаята. — Вие самата казахте, че контекстът има значение! Той е знаел, че никога няма да публикуват нещата, които наистина си е фантазирал.

— Още веднъж ви повтарям, че не е редно да го обсъждаме — каза Ан Байрес нервно. — Не съм сигурна дали полицията би…

— Вие казахте преди малко — прекъсна я Тери, — че всичко е свързано с интеграцията на личността. Доколко фантазиите на хората са част от личността им? Доколко са интегрирани тези фантазии?

Ан Байрес разпери ръце.

— Не мога да кажа от такъв кратък материал — тя замълча. — Съществува вид фантазия, за която не съм ви говорила. При нея имаме някои видове разстройство на личността, особено под прикритие.

— Да?

— На това най-дълбоко ниво фантазиите не са само за секс. Те могат да бъдат за желание невидимото да стане видимо. Разбирате ли какво имам предвид? Фантазия, която не е просто сведение за сексуално събитие, истинско или въображаемо, но самото събитие, така че фантазията се превръща във вид ритуал, церемония на подсъзнанието.

— Боя се, че вече нищо не схващам — призна Алисън.

— Тогава нека го кажа по друг начин. Повечето фантазии съществуват, за да стимулират самия фантазьор. Това е единствената им цел: каквото научаваме за техния създател, ние го научаваме само защото е невъзможно да се направи каквото и да било, без да се разкрие нещо от личността. Но фантазията може да има и друга роля. Тя може да е като човек, страдащ от безсъние, който се разхожда напред-назад, или като шизофреник, галещ вманиачено едно и също парче плат, нещо натрапчиво и неконтролируемо, психологическият еквивалент на „да си начешеш крастата“. Ако бъде прикрепен към определен предмет, можем да го наречем фетиш.

— В японската драма — каза Тери — някой, който умира от голяма страст, като в любовна трагедия, е осъден да се върне и да преживее последните си часове отново и отново, докато страстта изчезне.

Ан кимна.

— Или както при лейди Макбет, когато вманиачено преживява убийството на Дънкан. Това е видът фантазия, за която говоря. Но не е нужно да е за нещо толкова зловещо като убийство. Може да е нещо, което на външен вид е напълно нормално — тя погледна към листите около краката си. — Или нещо, което би могло да бъде публикувано на заглавната страница на списание.

— Казвате, че тези писма могат да бъдат доказателство за разстроен ум?

— Не. Не, те не са доказателство на нищо — тя се подвоуми. — Казвам само, че биха могли да бъдат написани от някой с такъв ум. Това е просто една възможност.

— Защо? Какво ви кара да мислите така?

— Те засягат различни неща. Но ако погледнете на тях като цяло, всичките се отнасят за едно и също. Трепетът на груповата оргия, карането с превишена скорост и предотвратяването на скоростта от полицията, впримчването на момчето от съседната къща — във всички тях става въпрос за прегрешение и сексът, който следва, е едновременно наказание и награда за смелостта.

Тери отметна нетърпеливо косата си.

— Какво означава това?

— Не знам. Боя се, че това е неизследвана територия. Или по-скоро неизследвана от психологията. Хората мислят върху това от векове — тя кимна на Тери. — Защо художникът се връща на определена тема отново и отново? Защо поетът пише за една и съща любовна история през целия си живот? Разстройството на личността и съзидателният ум са двете точки на един и същ образ.

В съседната стая сериалът „Съседи“ беше към края си. Тери се заслуша в непрекъснатата лесно запомняща се мелодия, докато надписите течаха, преди телевизорът да бъде внезапно угасен. Тя се сети за мъжа, който живееше до нейната къща, който може би беше — или не — изнасилван и убиец, и потрепери.

Клив Тривилян и Хелън Сейърс слязоха от късния автобус и се целунаха в сянката на автобусната спирка. Хелън се отдръпна първа.

— Стига — каза нежно тя, — стана късно.