Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Тя отново почука и чу раздвижване на горния етаж. Докато чакаше, се любуваше на лицевата маска, закачена до вратата. Маската сякаш излизаше направо от стената, защото и двете бяха еднакво бели. Докосна я, докато се чудеше от какъв мрамор е направена, и учудена откри, че беше сух и шуплив. Не беше мрамор. Беше гипс.

— Виждам, че си се запознала с Пърси — гласът беше на около четиридесетгодишен мъж, който стоеше по халат на най-горното стъпало на стълбището и я наблюдаваше.

Тя се сепна.

— Съжалявам. Вратата беше отворена, а аз бях любопитна.

— Моля, не се извинявайте — той посочи скулптурата. — Можете ли да го разпознаете?

— Трябва ли?

— Чух, че сте студентка по литература.

— Новините бързо се раз чуват — отвърна тя студено.

Той бавно слезе по стълбите. Беше бос и тя не се въздържа да погледне краката му. Забеляза, че бяха прекалено окосмени, както и гърдите му, които се показваха изпод халата.

— Ще ти подскажа. Наистина ли се казва Пърси?

— Кога е бил изваян?

Той се засмя.

— Това не е скулптура. Това е италианска маска на човек, починал през 19 век, една от трите, отлети по оригинала.

Тя погледна маската отблизо. Под високото, чело чертите бяха деликатни и почти момичешки.

— Да не би да е Шели? — налучка тя.

— Много добре — той стоеше до нея и тя видя, че беше нисък мъж, по-нисък от нея. Макар че поддържаше тялото си, тук-там се забелязваха сиви кичури. Присъствието му беше силно, толкова силно, че тя усети навлизането му в личното ѝ пространство, въпреки че беше далеч от нея.

— Красива е — възхити се тя. — Откъде сте я взели?

— Аз и Пърси сме стари приятели. Написах книга за него и в замяна той ми позволи да го открия в една частна колекция.

— Сигурно струва цяло състояние. Не е ли рисковано да го държите точно до вратата? След като не я заключвате.

Той се усмихна.

— Всеки риск е относителен. Той е моят домашен бог. Затова е до прага на вратата. Щом е тук, рискът да ме ограбят е минимален.

— Наистина ли? — попита Тери, като не можеше да разбере дали говори сериозно, или се шегува.

— Поздравления. Вие минахте успешно първия тест — да го разпознаете. Сега влезте и аз ще ви предложа нещо за пиене. Може би чаша кафе? — той говореше по странен, ритмичен начин, сякаш се чудеше дали да придаде на изреченията си известна ирония, макар че очите му издаваха, че беше развеселен. Тери не разбра дали тя го бе развеселила, или той си беше такъв.

— Минах да ви попитам не сте ли загубили котката си?

Той вдигна вежди.

— Намерили сте котка?

— Да, всъщност няколко.

Тя му разказа за случилото се през нощта. Когато свърши, той заяви:

— Не мога да ви помогна. Не обръщам внимание на котките — той каза това с такъв тон, сякаш беше необичайно да им обръща внимание.

— Почакайте — той се замисли за миг. — Вероятно ще организирам парти първата вечер от началото на семестъра. Ще дойдете ли? Утре около осем? Много от островитяните ще дойдат.

— Островитяни?

Той посочи с ръка към града, за да покаже, че има предвид местните жители.

— Островитяните от Осни. Ние се считаме за отделна раса. Това ще е една възможност да се запознаеш със съседите си и да ги питаш за опашатата си приятелка.

— Благодаря. Между другото, казвам се Тери Уилямс.

— Знам. Аз съм Брайън Идън. Чакай, искам да ти дам нещо.

След няколко минути той се върна с книга в ръка, дебела колкото тухла. Беше озаглавена Шели. На корицата отпред имаше цветен портрет на поета, когато е бил момче. Тери се изчерви. Беше я виждала миналата година по книжарниците в списъка на най-продаваните книги. Брайън Идън. Сега си спомни името. Като биограф, той беше един от най-четените от критиците на Сънди бук. С неотразимата си духовитост беше съсипал не една репутация, както и с невероятната си ерудиция.

Той написа нещо на първата страница, духна мастилото да изсъхне и след това ѝ я подаде. Тя погледна надписа:

„На Тери Уилямс, която се възхити от моята маска.“

„Мо ще ме убие“ — помисли си тя, докато се връщаше вкъщи.

Брайън изчака да се затвори вратата след нея и мързеливо се протегна. Чу как се затръшна входната врата, и неясния тропот от обувките ѝ. Обърна се към маската и я целуна по устните.

Жена му беше още в леглото, когато ѝ занесе кафе.

— Кой дойде? — попита тя.

— Момичето от съседната къща. Имам предвид истинското момиче, не драматичния стереотип. Определено не стереотипът — той погледна към Карла и докосна червената ѝ коса.