Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Не — чу го да казва. — Никога не сме имали котка, макар че жена ми понякога е злобна като котка. Поставете бележка на прозореца на магазина. Обикновено така правим тук, когато загубим нещо. Моля.

— Кой беше? — попита тя, щом той се върна.

— Новата ни съседка споделя къщата си с някаква котка. Казах ѝ, че не знаем нищо. Между другото, вестниците дойдоха.

Дорлинг отвори на страницата с новите книги, докато жена му запрелиства списание „Стил“.

— Брайън е направил още един преглед на цяла страница — отбеляза Дорлинг. — Някаква американска книга за Уърдсуърт. И естествено я оплюва.

— Естествено — измърмори Джулия. За момент се възцари мълчание, нарушавано само от пухтенето на мъжа ѝ.

— Как изглежда? — попита тя.

Той се престори, че не разбира.

— Кой?

— Онова момиче?

— Нормално.

— Шийла каза, че са две. Подозрително нежни една към друга. Тази, която е купила къщата, изглежда, е живяла в Лондон. Защо ли човек би напуснал Лондон? — каза тя замислено, като взе отново списанието. — И да дойде да живее в това бунище. Просто е необяснимо.

Джайлс Хоукър излезе от ваната и енергично се избърса, любувайки се на атлетичното си тяло. После се обърна към момичето, което още лежеше във ваната. Очите ѝ бяха затворени, но той знаеше, че и тя го наблюдава. Зърното ѝ стърчеше над водата. Той го помачка с пръсти и го стисна да я заболи. Тя изписка и отвори очи, а Джайлс се подсмихна.

— Трябва да тръгвам, скъпа. Да си виждала екипа ми?

— В чантата ми е. Изпрах ти го. И без това прах моите неща — добави тя, макар че излъга. Ема беше осемнадесетгодишна, студентка в един от оксфордските колежи за секретарки и лудо влюбена в Джайлс.

— Какво ще правиш сама?

— Ще спя — измърка тя доволно, затваряйки очи.

— Не е полезно да спиш, щом цяла нощ си будувала. По-добре се размърдай — той се прозя. — За мой късмет, днес имам само тренировка.

— Не тренира ли вкъщи?

— Не се наложи. Сексът поддържа формата ми.

— Сексът с кого? — попита тя боязливо.

— С всяка, която ми се изпречи на пътя, скъпа — докато говореше, той си обличаше анцуга. Анцугът беше светлосин с кръстосани гребла, инициалите на университетския отбор по гребане в Оксфорд. — Ще бъде странно да тренираме без Хю.

Как беше разпитът в полицията?

Погледът на Джайлс ѝ даде да разбере, че му досажда с въпросите си, но той отговори любезно.

— Не искам да говорим за това.

— Извини ме — тя сапуниса малките си гърди, като се надяваше да го прелъсти още веднъж.

Той въздъхна.

— Ще взема колата. На теб не ти трябва, щом ще спиш.

— Добре — отвърна тя покорно.

Всъщност малката спортна кола беше нейна, подарък от баща ѝ за осемнадесетия рожден ден.

— Сигурно ще обядваме в „Мечката“.

— Може ли да дойда?

— Не, искам да поговоря с момчетата. Не съм ги виждал последния семестър.

— И мъртвия Хю — каза Ема замислено. — Сега ще получиш ли място в лодката?

Той помръкна:

— Господи, колко са покъртителни жените понякога — избухна. — Как можа да го кажеш?

— Извини ме — отвърна тя. — Просто мислех на глас.

— И пак си обличала пуловера ми, нали? Целият вони на оная френска гадост.

— Носих го, когато те нямаше — каза тя, — да ми напомня за теб.

— Добре, но повече недей. Ще го разтегнеш. Господи, изглеждам, сякаш са ми пораснали цици — извика той, докато се оглеждаше в огледалото. Отиде в спалнята и тя го чу да си подсвирква.

— Като говорим за цици… — извика той.

— Какво?

— Охо… Някой се е нанесъл в къщата на Хю и Роло.

Ема дойде по хавлия и застана до него, мокра и трепереща. Тери прекосяваше улицата под тях.

— Не се е нанесла. Табелката „Продава се“ още стои. Може би просто разглежда.

— Същото е — измърмори Джайлс. Той я целуна по мокрото рамо. — Ще се видим по-късно.

Когато той излезе, Ема се върна във ваната, легна и затвори очи, като си мислеше за него. Звънецът на входната врата звънна, но тя заспиваше и не се помръдна да отвори.

Тери бе разпитала повечето къщи наоколо, но в никоя не бяха загубили бременна котка. Някъде не ѝ отвориха и тя пусна бележка в пощенските им кутии. Реши да опита още веднъж, а след това да последва съвета на Дорлинг и да залепи бележка на прозореца на магазина.

Къщата вляво от нея, номер петдесет и пет, се оказа без звънец, а е една пародия на огромно готическо чукало. То беше толкова тежко, че когато го натисна, незаключената врата се отвори сама. Разположението на къщата беше огледално отражение на нейната, но това беше единствената прилика. Докато нейната къща беше празна и разбита, тази бе обзаведена от човек с вкус.