Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Поканих я за утре. Така всички ще могат да я видят.

— Нали е хубава?

Брайън се засмя.

— Очарователна амазонка. Какво ли е материалното ѝ състояние?

— Нали ще бъдеш внимателен?

— Какво имаш предвид?

Карла отпи от кафето и не каза нищо.

В шотландската им къща, Едуард Пиърс тъкмо щеше да се опълчи срещу баща си. Внимателно беше избрал деня и времето за това. Баща му беше най-спокоен сутрин, но ако нещата се объркаха, имаше още един ден до започването на семестъра.

Той търпеливо изчака закуската, като пиеше кафе след кафе, за да смаже пресъхналото си гърло. Старият така се беше зачел в спортната страница на „Сънди телеграф“, че дори не го забеляза.

Най-накрая Едуард направи решителната крачка.

— Татко, може ли да поговорим?

— За какво?

— За Оксфорд.

Баща му отпи от чая, като гледаше картината с гребеца, която висеше над главата на Едуард. Върху нея бяха написани имената на гребците, които бяха спечелили състезанията между университетите Оксфорд и Кеймбридж преди тридесет години. Едното име беше неговото. После пак се наведе над вестника си. Едуард знаеше, че не чете. Той пресмяташе.

Господи, как мразеше да го моли за нещо. Но трябваше да го направи.

— Нещо не е наред?

— Не съвсем. Става дума за моята специалност.

Възрастният мъж беше в копринен халат с извезан китайски дракон. Беше го купил при едно от пътуванията си, спомен от кратките престои, които се разрешаваха на екипажа в някое чуждо пристанище. За миг на Едуард му се стори, че говореше опасното око на дракона, но си наложи да продължи.

— Реших да сменя специалността си. С английска литература.

Отговор не последва.

— Защо мислиш, че ще ти позволят? — попита накрая баща му.

— Попитах и ми казаха, че няма проблем — сега нямаше нужда да се връща към смъртта на Хю Скот. — Имат свободно място и преподавателят обеща да ме приеме.

— Естествено, че ще те приеме — измърмори старият. — Биха приели всеки, когото могат. За английска литература.

„Спокойно. Не се ядосвай на нищо, което казва. Дръж се като възрастен и той ще се държи с тебе като такъв.“

— Дълго мислих над това. Всъщност инженерството не с толкова интересно, колкото предполагах — той беше решил да отклони каквото и да е загатване, че избира по-лоша алтернатива.

— И какво ще правиш с твоята английска литература? Ще станеш учител?

— Не е задължително. Има много работа за хора с хуманитарна специалност. Вероятно повече, отколкото за инженери. Например мога да се занимавам с мениджмънт.

— Мениджмънт — повтори баща му. Още не атакуваше, а само обикаляше да намери слабото място. — А какво ще стане със стипендията ти? Твоят ръководител, който толкова държи да си при него, ще ти плаща ли стипендия?

Дойдохме си на думата.

— Е, ще се оправя и без нея. Тя е само петстотин. — Баща му се изсмя. — Трябва да изкарам една година без сумата, която ми отпускат.

— И искаш аз да плащам? — баща му сложи вестника на масата се и вторачи в него.

Едуард сметна, че досега се справяше добре. Поне приведе убедителни аргументи.

— Да, около две хиляди. Разбира се, ще ти ги върна.

— С парите от мениджмънта — усмихна се самодоволно баща му. — И какво смяташ пак да управляваш?

Изведнъж Едуард усети безсилието и яда си готови да изригнат. Изкушението беше непреодолимо. Искаше му се да вика, да крещи и да счупи нещо. Той отпи от кафето и не каза нищо.

— Нещо, свързано с изкуството. Може би балет — баща му изимитира маниерите на гей, които бяха гротескова пародия.

— Моля те, Едуард, почети ни малко поезия.

Едуард не знаеше какво да отговори.

— Всъщност гейовете не се държат така — каза най-накрая, като посочи превзетата поза на баща си.

— Не се ли държат така? Съгласен съм, че знаеш по-добре. Не познавам много хомосексуалисти — той натърти думата „хомосексуалисти“.

— За бога, не съм гей, защото искам да уча английска литература. Ти си луд — Едуард осъзна, че щеше да заплаче и срамът, че го осъзна, ускори сълзите му. Баща му го наричаше „проливане на сълзи“. — И все пак следващата седмица ще започна. Щом не искаш да ми помогнеш, ще се справя сам.

— Добре — каза баща му и взе вестника. — Виждам, че вече се държиш артистично.

На петстотин мили оттам, в Нортъмбърланд, Андрю Харис лежеше в леглото и обсъждаше с жена си поведението на дъщеря им Емили. Тригодишният им син Бен беше между тях и се чудеше кого да ритне по-силно.

— Не разбирам защо не иска да се върне в Оксфорд? — попита той.