Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Будалкаш ме, Роди.

По-възрастният мъж кимна и запали още една цигара от предишната.

— Естествено. Въпросът е как ще реагираш? Ще станеш ли по-сериозен? — Той му хвърли бърз поглед през цигарения дим. — Да вземем твоята компания.

— Какво за нея?

— Ако смяташ да спортуваш сериозно — той потупа ергонометъра, — трябва по-рядко да се срещаш с приятелчетата си от висшето общество.

— Ти не се притесняваше, че и Хю дружеше с тях.

— Хю е мъртъв. И не умря спокойно, нали?

— Защо ми го казваш, Роди?

Роди въздъхна.

— Хората с добра памет в университета смятат, че за известно време някои личности ще останат в сянка. Така че, ако искаш да се качиш в лодката, трябва да го направиш. Зависи от теб!

Щом Роди отиде да мъчи някой друг, Ейдриън Милс се качи на съседния ергонометър.

— Как си, Джайлс? Как прекара ваканцията? Роди май нещо те поучаваше.

— Здрасти, Ейд. Както винаги. Кой е тоя дръвник, Едуард? Роди е решил да му даде мястото на Хю.

— Значи си чул историята за езерото? Три километра напред и три назад — Ейдриън взе две гири и започна да ги вдига. — Преди малко говори и с мен. Сигурен съм, че са го накарали да упражни насилие над приятелите на Хю. Страхуват се да не се разчуе.

— Защо? Има толкова други клубове, за които да се тревожат.

— Да, но Хю е членувал само в един. Всичко е свързано със смъртта му — той замълча. — Ти нали беше на следствието?

— Да — каза Джайлс. — Беше под очакванията ми.

— Хитро нагласено. Помисли. Казаха ли ти какво да говориш?

— Обади се преподавателят ми — призна Джайлс, — но не ми каза нищо. Разбирал как се чувствам от клюките. Трябвало да защитавам истината.

— Какви клюки?

— Не знаеш ли? Хю ми е разказвал някои неща…, но нищо, свързано със смъртта му. И нищо, което да обезпокои Роди.

— Това е доста любопитно — измърмори Ейдриън.

Роди свирна със свирката и двамата изтичаха към следващия уред да продължат тренировката.

Тери хвърли празната бутилка от шампанско. За момент беше тихо, а след това проехтя експлозията от счупеното стъкло в металния контейнер. Тя винаги е обичала купчините с бутилки. Беше пресметнала, че само два типа хора ги използваха: тези, които бяха стиснати и изхвърляха бутилките от каберне Совиньон, като ги стискаха до последно, и такива като нея, които изпитваха удоволствие от трясъка и от тъпия звук на метал.

Засега се отказа да търси чия е котката. Мо се отегчаваше и трябваше да използват микробуса до края на деня, докато беше техен. Трябваше ѝ бяла боя, така че съчетаха пътуването си с отиване до един от магазините „Направѝ си сам“, а после до паркинга, където бе видяла контейнерите за бутилки. Кашоните с празни бутилки, разхвърляни под навеса, бяха влажни и щяха да се разпаднат, докато ги носеше към колата. Вече няколко минути тя хвърляше бутилките в контейнера една по една. Накрая загуби търпение и започна да се цѐли в отвора му от разстояние. Младият мъж, който внимателно разпределяше бутилките от чантата си на кафяви, зелени и прозрачни, я изгледа с възмущение.

— Бяла, с бледолилав оттенък — каза Мо развеселено, като излезе от супермаркета с количка боя. — Това е боята за една лесбийка, която иска да доминира като теб.

Чу се трясък. Студентът беше изпуснал една бутилка, докато опулено ги слушаше. Той ги погледна учудено и коленичи да събира остатъците парче по парче.

— Сега къде? — попита Мо, щом Тери се качи в колата. Мо настояваше да шофира. Тери се чувстваше като строител и без малко да отвори прозореца и да подсвирне на някоя домакиня.

— При приятелката ти — предложи Тери. Мо имаше една приятелка лесбийка в Оксфорд, която държеше кафе в женския център и беше купила няколко снимки от последната ѝ и изложба. Покани я да ѝ се обади непременно, щом дойде в Оксфорд.

— Защо не?

Те караха мълчаливо.

— Мисля си за котката — каза Мо.

— Какво?

— Ветеринарят мисли, че може да е в резултат на травма или стрес.

Беше неделя и ветеринарните кабинети бяха затворени, но накрая се свързаха с един по телефона. Той не им помогни кой знае колко. Канибализмът беше едно от нещата, които се случват понякога. Можеше да спре, щом котенцата започнат да растат. Трябваше да оставят котката да почине и да не я стряскат.

— Видя ли бучките под козината ѝ?

— Какви бучки?

— Когато я галих, напипах корички на рани. По стомаха, точно над зърната ѝ. Помислих, че са от други котки, но изведнъж ми се стори, че…