Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Мо поклати глава.

— Сигурно от мляко, като ги роди. По-добре да я оставим сама.

— Да се обадим ли на ветеринаря?

— Няма нужда. Котките на родителите ми винаги раждаха котенца. Оставяхме ги да се опознаят и сприятелят. Природата си знае работата.

Като разбираха по виковете ѝ, че следващото коте е на път, те идваха при нея. Най-накрая се роди последното и котката, смъртно изтощена, лежеше на едната си страна, но мъркаше доволно, а котенцата се мушеха и търкаляха около корема ѝ.

Докато Мо топлеше мляко, Тери отиде в предната стая и опря лакти на прозореца. Зазоряваше се. Гледката не беше кой знае какво — еднакви къщи, долепени една до друга, също като тези в Лондон. Единствената разлика беше, че пред някои от къщите имаше по пет-шест велосипеда, които блокираха тротоара. Това бяха къщите със студенти, от които се бе оплакала съседката.

Две фигури бягаха по още тъмната улица. Те бягаха сериозно, облечени в еднакви анцузи „Гребен клуб“, с гирички на китките и уолкмени на кръста. Минаха близо до нея, но не я видяха.

В този момент иззад ъгъла зави червена спортна кола, скъпа, но стара. Тя паркира в двора на отсрещната къща и от нея слезе млада двойка. Мъжът беше с черен костюм, а жената с бална рокля от тафта. Тери се зарадва, че Мо я нямаше да ги види: точно нейните стереотипи — неподходяща комбинация между модел от списание и инспектор Морз от култовия сериал.

Мо ѝ донесе кафе и за известно време двете наблюдаваха улицата.

— Е — каза Мо най-накрая, — те, изглежда, се справят добре. Можем да се върнем в леглото.

— Само си мислех… Може да се е изгубила. Какво ще стане, ако не намерим стопанина ѝ?

Мо изсумтя.

— Ние? Защо ние?

— Е, добре, какво ще стане, ако не го намеря?

— Ще си имаш котка. Освен това — четири котенца.

— Искаш да кажеш пет. Аз ги преброих. Но…

— Не, четири са. И аз ги броих.

Тери се втурна към кашона и ги преброи. Бяха четири.

— Едното е под нея. Трябва да я преместим, да не го смачка — провикна се тя към Мо.

Мо ѝ помогна да вдигнат котката. Но под нея нямаше нищо.

— Пет бяха, Мо. Преброих ги. Едното сигурно е избягало — каза отчаяно тя, като разчистваше кашоните.

— Успокой се, Тери. Не може да е избягало. Много е малко, за да излезе от такъв голям кашон. Той е висок. Освен това… О, Боже, виж…

Преди да се обърне, Тери разбра какво изуми Мо. Като в ужасен сън, тя видя как котката сниши глава към това, което ядеше. Зърна неокосменото тяло, с размерите на мишка, захапано напречно. Тънкото цвъртене, толкова тихо, че тя не го чу, изведнъж престана. Котката вдигна глава и лакомо преглътна остатъците от малкото си, както пеликан, който поглъща риба. Тери се извърна.

— О, Боже! — прошепна Мо.

От банята на къща петдесет и девет Хари Гибсън наблюдаваше блондинката в градината на номер петдесет и седем, която приличаше на пънкарка. Тя закусваше, докато се разхождаше и оглеждаше цветята. Беше късо подстригана и той се възхити на красивата ѝ шия. Навън беше по-скоро слънчево, отколкото топло, но тя беше с тънък халат, който не оставяше много за въображението. Не че това имаше значение, защото въображението на Хари умееше да допълва детайлите. Блондинката влезе вътре, но той затвори очи и си представи как халатът ѝ се свлича на земята, оголвайки стегнатия ѝ корем и настръхналите зърна на полюшващите се гърди. Той преглътна и мушна ръка в отвора на пижамата си.

Звънна звънецът на входната врата и го смути. Шийла щеше да отвори, но ако беше нещо за него, трябваше да слезе. Ерекцията му спадна, докато се вслушваше в гласовете от долния етаж. Той чу, че Шийла се качваше по стълбите.

— Хари, момичето от съседната къща пита дали знаем нещо за котката, която са намерили.

— Веднага идвам — провикна се той. Ето го. Толкова благоприличен. Усука пижамата настрани, да не се вижда нищо, и натисна бравата на вратата.

Дорлинг Ван Глат беше нещастен. Жена му бе започнала да купува вегетариански яйца от магазина на улица „Ботли роуд“ с шеговитото име „Яйца и яйценататък“ и в резултат яйцата му за закуска бяха оплодени. Тъмно петънце с размерите на попова лъжичка плуваше в лъжицата му, която той обвинително бе насочил към жена си.

— Хайде, скъпи — ядоса се Джулия. — Защо вдигаш толкова шум? Това е напълно естествено.

— Такива не ги обичам — отвърна Дорлинг и остави лъжицата на масата. — Имаме ли конфитюр?

— В шкафа.

Звънецът на външната врата иззвъня. Джулия не реагира, така че се наложи да отиде Дорлинг. Тя спря да яде и се ослуша.