Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Пликът, в който беше сложила оригиналите на писмата, лежеше пред нея. Последното писмо беше най-отгоре. Тя ги взе и отново ги прочете, като очите ѝ регистрираха неясните очертания на телата и местоположението им.

Взе лист хартия и преписа текста от първото писмо. Писмото, което полицията беше получила на хартия от Женския център.

Хю Скот беше убит, защото беше мъж.

Спестете си силите, за да изгорите мъжете.

Всички мъже са изнасилвачи.

Сестрите, които не знаят пощада, ще господстват.

На следващия лист тя написа текста на писмото, което Джулия беше хвърлила в тоалетната. Как беше? По ирония ямбичните пентаметри го правеха по-лесно за запомняне.

Ще се радваш да знаеш, че някой ви наблюдаваше и двете снощи. Моля продължавайте (и оставете пердетата отворени). Повярвай ми, когато казвам, че вашето малко шоу е много добре прието.

И, разбира се, думата, която бяха написали над осакатеното тяло на Хю Скот. „Изнасилвач“. Тя го написа на трети лист хартия, после го нареди до порнографските писма. Опита се да мисли за тях, като за поредица, написана от един човек. Така тя подреди порнографските писма, които беше открила в стаята на Хю, после листа с „Изнасилвач“, после писмото до полицията. После идваше бележката, адресирана до нея, и последното писмо, отправено до нея.

Защо Хю е скрил писмата в стаята си? Може ли да е било, защото е знаел, не че Брайън ги е писал, а защото не ги е писал той? Дали някой детайл от писмата не го е навел на мисълта, че не са били написани от нито един от двамата, чието легло е споделял? Може би събитията, които са били описани в писмата, не са съответствали на преживяванията на Хю. Може би дори е казал на Карла за тях и е Брайън са го погледнали безизразно.

Докато ги подреждаше, едно изречение от последното писмо прикова вниманието ѝ. „Тя започна да ме лиже, както само една жена би могла.“ Щеше ли Идън с величествената си мъжка арогантност да е написал това? Със сигурност не.

Като погледна към поредицата от писма, тя забеляза нещо друго.

Когато Мери най-накрая се наведе и с ръка започна да масажира гърдите ми, аз извиках: Господи! Ще свърша. И свърших, като огромни вълни на удоволствие ме обляха.

Това също не би го написал Идън. За него лесбийките бяха просто жени, които не са открили подходящия мъж. В неговите фантазии жените нямаше да свършат само защото са били докосвани от други жени.

Дори сцената не беше правдоподобна. Какво беше казала Мери Симпсън? „Никой от нас ни най-малко не е хомосексуален. В такъв случай нямаше да проработи.“ Тери беше питала за хомосексуалността при мъжете и затова тогава не бе забелязала противоречието. Но това, което Мери беше казала, важеше и за двата пола. И неуместното поведение на Карла, когато се бе опитала да я свали, показваше, че никога не е имала възможност да експериментира с друга жена при сбирките на групата.

За две неща беше сигурна. Първо, ако Брайън беше писал за парнасистите, то той би бил точен. Той все пак е учен.

Второ, човекът, който е писал писмата, се е чувствал незадоволен сексуално. Жените не са имали нужда от него. Другите мъже са били по-добри от него в сексуално отношение. Затова е писал от гледна точка на жена: чувствал се е като провалил се мъж.

Не е бил Брайън. Тогава кой? Със сигурност е бил някой от парнасистите — ямбичните ритми го потвърждаваха. Доктор Симпсън беше казала, че първоначално са били шестима. И че някои от тях се били преместили. Като светкавица, която просветна и освети листите пред нея, тя изведнъж видя това, което през цялото време беше под носа ѝ.

Дорлинг Ван Глат.

Като Брайън, Ван Глатови бяха парнасисти, които бяха останали. „Умните си намериха работа, а глупавите, като мен, вършеха каквото им попадне“ беше ѝ казал Дорлинг на партито. „Приятел на Брайън ми уреди да пиша тази детска книга.“

Драконът Дики. Джулия му се беше присмяла. Малкият дракон, който не беше жесток и не изпускаше достатъчно пламъци, за да бъде истински дракон.

Огън. Пламъците на дракона. Поялникът. Обгорен мъж. Имаше ли връзка? Дълбоко в ума на изнасилвача-психопат бяха ли огънят и сексуалното нападение едно и също нещо?

От дълбините на собствения ѝ ум изплува едно изречение.

Бездарните стихове, в които Дорлинг пишеше детските си книги. Нескопосаните ямбични рими. През цялото време тя беше подозирала погрешния писател. Беше си втълпила, че ямбите в писмата са резултат от кариера, прекарана в писане на книги за Шели и Кийтс. Никога не ѝ беше минало през ума, че и днес някои още може да използват тези ритми. Но ето, че съществуваха. Дори съществуваше и пазар за такава глупава книга като „Драконът Дики“.