Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Ти му приписваш заслугата за моята работа.

— Не го познавах. Наистина съжалявам.

Той кимна.

— И двамата се опитахме да го унищожим — каза той тържествено. — Разликата е, че аз ще успея. — Той взе бутилката с бяла течност и я погледна замислено. — Чудя се какво ли е на вкус? — После ѝ я подаде. — След теб:

Не аз наистина…

— Пий, по дяволите — изрева той и тя покорно навлажни устните си с отвратителната течност.

— Става — каза тя, като му го подаде. Една идея я прониза. — Повечето мъже пият.

Като я гледаше втренчено, Дорлинг постави устните си на отвора на бутилката и отметна глава назад. Тя се чудеше дали пак да не го удари, но очите му бяха приковани в нея през цялото време.

— Обадѝ му се — нареди той и остави бутилката.

— На кого?

— На Брайън, разбира се. Време е този полов атлет да се присъедини към нашето малко парти.

— Няма да дойде.

Дорлинг я погледна злобно.

— Ще дойде, ако му предадеш това, което ще ти кажа.

Джъдлър седеше на бюрото си. Джейн Хюз и Майк Джефрис бяха седнали срещу него.

— Хайде да си вземем кафе — предложи той.

Джейн се изправи. Нямаше причина да им носи кафето само защото бе жена, но тя не искаше да го прави на въпрос.

— Аз ще отида — предложи тя.

— Благодаря — усмихна се Джъдлър.

— Значи… — Майк започна, но Джъдлър го прекъсна.

— Нека изчакаме Джейн — предложи той. Рисуваше драскулки на хартията пред себе си, докато чакаха. Огненочервено. Пламъци. Когато нарисува пламъци, започна да рисува зад тях звяр, митичен дракон, бълващ пламъци. После нарисува устата му и я оцвети в червено, все едно, че носеше червило. Изглеждаше толкова смешно, че той нарисува и мигли, и чанта, а накрая го задраска, за да го изтрие.

Джейн Хюз влезе с двете кафета.

— Извинете, но можах да донеса само две — каза тя весело. — Ще се върна още веднъж.

Джъдлър въздъхна и се протегна към телефона.

— Ще се обадя на съдебната медицина, докато чакаме. О, имам съобщение — каза той, като чу звука. Той набра цифрите и прослуша съобщението си.

— Имате две съобщения — обяви механичният глас. Първото е… — Джъдлър изслуша дългата тирада на шефа си, по-голямата част от която засягаше статията за Брайън Идън във вестника, която очевидно току-що бе прочел.

Джейн Хюз се върна и седна. И двамата му подчинени седяха и го чакаха да свърши. Джъдлър слушаше бръщолевенето в телефонната слушалка и едновременно говореше:

— Най-важното при последното нападение — започна той, като духаше кафето си да го охлади — не е само червилото или фактът, че имаме човек, който може да разпознае убиеца, ако го хванем. По-същественото е, че има жертва — и той е готов да се появи по телевизията и да обяви, че е бил изнасилен. Така ще убедим още някой да дойде. Чакайте.

В ухото му прозвуча гласът на Тери, която казваше:

— Най-накрая разбрах кой е убиецът. И този път имам доказателство.

— Но това също ще предупреди убиеца — започна Джейн.

Джъдлър вдигна ръка.

— … Бях глупачка — продължаваше Тери. — Ела възможно най-бързо.

Той затвори телефона и се замисли. Полицайка от стаята за спешни обаждания го чакаше на вратата.

— Сър? Мислех, че бихте искали да знаете. Обадиха се от 999. Щях да го запиша, когато забелязах, че това е адрес, който би ви заинтересувал.

Той взе от нея късчето хартия. „Уест Стрийт“, номер 57. Продължителност 12 секунди. Обадила се е жена. Разговорът прекъснал.

Той позвъни на Тери, но линията беше заета.

— Добре, ще отида и ще проверя лично — каза той и прибра листчето в джоба си.

— Искате ли да регистрирам обаждането, сър?

— Не.

Хюз и Джефрис се спогледаха. Манията на шефа към онази асистентка от Осни беше основната тема в стола на управлението.

— Докато ви няма, сър — предложи Джейн кисело, — може да продължим с мляко.

Тери затвори телефона. Нещата, които Дорлинг я беше накарал да каже на Брайън може и да бяха изтъркани, толкова тъпи, като всичко останало, което Дорлинг беше написал в писмата си, но дадоха резултат. Той щеше да дойде след няколко минута. Тя погледна Дорлинг. Беше изпил до половина бутилката със спирта. Не изглеждаше да му е повлияло по някакъв начин, макар че дори малко количество от него ѝ замотаваше главата.

— Кога започна да пишеш порнография? — попита тя.

— По-малко говорѝ, повече действай. Лягай на леглото с разтворени крака. По корем. Точно така — той взе парче от тениската и направи кърпа, с която ѝ запуши устата. — Щом влезе, няма да говориш. Разбра ли? — Тя кимна. И бездруго се съмняваше, че може да издаде звук през кърпата.