Джон Лескроарт - Ловецът

— Напротив, Доди, имаш. — Хънт си пое дъх. — Разбирам защо се боиш и имаш пълното основание за това. Но фактът, че се съгласи да се видим, ми говори, че си даваш сметка за единствения изход от положението — а той е да излезеш от сянката.

Тя го огледа неуверено и поклати отрицателно глава.

— Затова ли закъсня толкова за срещата? — попита той. — Първо си вземала решение да слезеш и да говориш с мен, а после си го променяла? Колко пъти тръгва и се връща? — Той се приведе напред, опрял лакти върху коленете си. — Доди, погледни ме. Чуй ме.

Тя продължаваше да седи с изправен гръб и стиснати устни, блуждаейки с поглед из ъглите на стаята, все още запазила достатъчно присъствие на духа, за да не показва никакви признаци на паника. Просто печелеше време. Докато не кажеше нещо, докато не издадеше, че знае за какво говори Хънт, все още имаше път за отстъпление. Всяко отклонение от плана в този момент, и най-малката пукнатина във фасадата, която показваше пред него, бяха равносилни на пълна капитулация, а тя не искаше да прави нищо необратимо, преди да е взела съзнателно решение как да постъпи.

Хънт промълви с възможно най-успокоителен тон:

— Това, че още стоиш тук, само по себе си е отговор.

Тя отново не се пречупи. За секунда го погледна изпитателно, а устните ѝ потрепнаха в нещо средно между усмивка и извинение. Накрая сякаш взе своето решение.

— Боя се, че ще трябва да взема някакви мерки по повод постъпката ти — каза, като се изправи на крака. — Съжалявам, но едно посещение под фалшив претекст донякъде ме плаши. Не мисля, че ще се възползваме от услугите ти за в бъдеще. А сега ще те оставя.

И тя пристъпи към вратата.

— Доди, моля те.

Ръката ѝ беше вече върху дръжката и той чу тихото проскърцване, когато я натисна.

— Тук не могат да ни чуят — продължи да говори към обърнатия ѝ гръб. — Затова избрах това място. Никой няма да научи. Няма да кажа на жива душа, кълна се във всичко свято, в гроба на майка си. Но той трябва да бъде спрян.

Раменете ѝ се повдигнаха и отпуснаха. Веднъж, два пъти. Накрая тя сведе глава и застина неподвижно.

Хънт не смееше да продума отново. Без да усети, също бе станал от мястото си и стоеше в трепетно очакване на следващата стъпка.

Най-сетне Доди леко поклати глава, обърна се с полуусмивка и спокойно изрече:

— Той действително е въплъщение на злото. Никой няма и най-малка представа що за човек е.

Напрежението постепенно напусна тялото на Хънт, докато сядаше обратно на стола. Не каза нищо, просто зачака. Не искаше да я насилва.

Тя също се върна на мястото си и го загледа с невъзмутимо и благоволително изражение.

— И макар, естествено, да се надявах, че ще успееш да го спреш, разбираш, че не бих желала по никакъв начин да се излагам на допълнителен риск. Как изобщо ме откри?

— След като ми писа, че не е Лайънел, а аз научих, че има още и Ланс, не оставаха много опции. Изпускайки фамилията, ти на практика ми подсказа, че трябва да се насоча към другия Спенсър. Предполагам, в известен смисъл сама си искала да стигна до теб.

Тя нададе кратък, леден смях.

— Не. Никога не съм искала това. Не го искам и сега. Просто не съм напълно сигурна какво да правя оттук нататък.

Хънт внезапно си даде сметка, че се е превърнал в пречка и че ако тя можеше да го премахне с едно щракване на пръсти, вече щеше да е изчезнал.

— Добре — попита, — защо след като си го заподозряла в убийството на майка ми, просто не отиде в полицията?

— Не съм го заподозряла. — Гласът ѝ бе тих и премерен. — Знаех го със сигурност. Той сам ми каза.

— Казал ти е?

Доди кимна.

— Преди три или четири години. Беше ме ударил, всъщност направо ме беше пребил. После едва стоях на краката си, две седмици не излизах от вкъщи. — Тя поспря, за да овладее дишането си. — Както и да е, правеше го за трети път и аз окончателно реших да го напусна. Просто да взема Джейми, да се махна и да го съдя за всеки цент, до който успея да се докопам.

— Джейми?

— Синът ми. Не от Ланс, от първия ми съпруг, Джеймс. Той почина, а Джейми сега е на четиринайсет. Моята радост в живота. — Тя огледа последователно двете врати, сякаш да провери дали се добре затворени, дали се намира в безопасност. После се обърна отново към Хънт. — Докъде бях стигнала?

— До решението да напуснете съпруга си.

— Да, вярно. Но тогава Ланс ме дръпна встрани и ми каза, че ако опитам да си тръгна, никога няма да го допусне. Ще убие и двама ни. Като започне с Джейми. — Тя закри лицето си с длани. — О, боже, нима наистина се е случило? Аз не повярвах на ушите си, отвърнах му, че никога не би го сторил. А той само се засмя с думите, че ако си мисля, че знам на какво е способен, горчиво се лъжа.