Том Мартин - Пирамида

Младият агент се подчини и постави пред себе си купчина документи.

— Сър, направих проучването за сенатора, което поискахте.

— Казвай, Диксън, вече сме сами.

Агентът изглеждаше сериозно притеснен. Той често правеше проучвания по нареждане на секретаря за тайния живот на различни хора, но за пръв път му се случваше да се занимава с член на съвета на директорите.

— Ами, сър, изглежда сенатор Кърц членува в изключително радикална евангелистка църква, наречена Църква на оповестената истина. Седалището й е в неговия избирателен район, а той принадлежи към църквата още от рождението си. И двамата му родители произхождат от семейства, които в продължение на няколко поколения са давали свещеници за църквата.

Агент Диксън замълча, за да разбере дали думите му звучат приемливо за Милър.

Секретарят му кимна да продължи.

— Сенаторът не дава гласност на принадлежността си към Църквата на оповестената истина, макар че не го крие, ако е запитан директно. Обикновено предпочита да се определя като „ревностен християнин“. Повечето от християните евангелисти обаче считат възгледите на църквата за прекалено крайни.

В очите на секретаря проблеснаха пламъчета.

— Какви са възгледите им? — попита любопитно той.

Агент Диксън си пое дълбоко дъх.

— Ами, сър, изглежда Църквата на оповестената истина с цялото си сърце и душа вярва в Армагедон. Всичките й последователи чакат края на света и в интерес на истината усърдно работят за настъпването му. Смятат, че всяка дума от Откровението на свети Йоан е чиста истина. Когато настъпи последният ден, последователите на църквата ще бъдат прибрани в рая, а останалата част от човечеството ще стане жертва на последната битка между доброто и злото.

Секретарят рязко се изправи в стола си. За момент помисли, че се задушава. Съветът на директорите със сигурност не знаеше за истинската принадлежност на Кърц. Въпреки че работеше за световен хаос и унищожение, Корпорацията определено нямаше намерение да нанесе непоправими щети, а просто да промени баланса на силите в своя полза.

Милър осъзна, че агент Диксън очаква отговора му и го гледа неспокойно. Взе се в ръце. Беше време да действа.

— Благодаря, агент Диксън. Сигурен съм, че няма нужда да напомням да не даваш никаква гласност на тази информация. Моля те, погрижи се да приготвят колата ми. Ще се кача след пет минути.

Веднага щом Диксън излезе от стаята, секретарят Милър се изправи и се приближи до шкафа от тиково дърво в ъгъла. Извади ключ от джоба си, отключи шкафа и с вдървени пръсти набра комбинацията на сейфа. Ключалките щракнаха и десетсантиметровата стоманена врата се отвори. Милър бръкна и измъкна невзрачен кафяв плик отвътре. Прегъна го на две, прибра го във вътрешния джоб на сакото си и отново затвори и заключи сейфа.

Сърцето му биеше като барабан. Той приглади коса. По слепоочията му избиха капчици пот. Милър пооправи сакото си и поклати невярващо глава при мисълта за безотговорната си постъпка. Ако някой разбереше какво прави, ако някой дори заподозреше за действията му, нямаше да дочака залез-слънце. Всъщност, колкото и да му бе неприятно, щеше да се наложи да се избави от агент Диксън. Благодарение на упоритата си работа младежът се бе превърнал в прекалено сериозна заплаха.

Секретарят Милър се отправи към вратата на заседателната зала и постави ръка на дръжката. Положението въобще не беше розово. Единственото му успокоение бе, че двамата учени в Перу вече трябваше да са мъртви.

Ернан шофираше вече четири часа и отчаяно се опитваше да закара спътниците си до боливийската граница, където щяха да са в безопасност, преди да е станало прекалено късно. Минаха покрай южния край на прекрасното езеро Титикака и не престанаха да се дивят на огромните му размери. От всички страни се виждаха единствено върховете на Андите, някои обвити в облаци, други, откроили се кристално ясно на фона на спиращата дъха небесна синева. Растителността по бреговете на езерото беше оскъдна. Вече се бяха изкачили над зоната на горите и неплодородната почва и постоянният студ явно не благоприятстваха развитието на нищо друго, освен най-издръжливите планински треви и храсти. Ернан посочи морските миди по брега, както и дебелата зелена ивица, белязала скалите и доказваща, че огромен потоп е достигнал висините на платото, почти три километра над морското равнище. Продължиха да се носят със самоубийствена скорост, докато не достигнаха забележителните развалини на каменната цитадела Тиахуанака — града, изгубен в облаците.