Том Мартин - Пирамида

Ако наистина има някакво послание, дошло през хилядолетията, беше логично да се предположи, че в далечното минало, преди началото на историческия период, е съществувала развита цивилизация. Картите изглеждаха солидно доказателство, че отдавна изгубената цивилизация е покрита с дълбок слой прах от времето. „Може би все пак професорът наистина е открил предупреждение, пропътувало бездната на времето, предупреждение от цивилизовани хора, отправено към децата на бъдещето, че и тях ги чака същата ужасна съдба“, мислеше си Ръдърфорд.

Това обаче продължаваше да му се струва невероятно.

Катрин въздъхна тежко, защото не знаеше какво да предприеме. Все още не можеше да се реши да сподели с Ръдърфорд, че професорът определено е знаел за приближаващата го опасност. Не че нямаше доверие на Джеймс, а просто не събираше смелост да се изправи лице в лице с последствията. Ако му покажеше бележката и му изложеше съмненията си, ако въобще довереше мислите си на когото и да е било, вече нямаше да има връщане назад.

— Джеймс — обърна се тя към него с отчаян глас, — имам още един странен въпрос. Ти си класик, можеш ли да ми кажеш какво знаеш за думата „еврика“?

Думите й изненадаха Ръдърфорд. „Има нещо, което Катрин не ми казва“.

Искаше му се да й помогне, така че се усмихна съчувствено.

— Еврика ли? Предполагам няма смисъл да питам защо се интересуваш точно от тази дума?

Катрин го изгледа извинително.

— Не, но те моля да ми имаш доверие. Важно е.

Ръдърфорд се засмя и поклати глава, а Катрин добави:

— Аз знам само, че пръв я е изрекъл Архимед. Седял си във ваната и внезапно установил, че потопено във вода тяло измества съответно количество течност. Тогава извикал „еврика“, което означава „открих“, изскочил от ваната и се втурнал радостно на улицата напълно гол.

Ръдърфорд я изгледа замислено.

— Опасявам се, че току-що ми разказа плагиатската версия.

— Какво имаш предвид?

— Ами това, че не Архимед, а Питагор пръв извикал „еврика“, когато открил зависимостта, че квадратът на хипотенузата в правоъгълен триъгълник е равен на сбора на квадратите от другите му две страни. Версията с голия Архимед и ваната му е по-късна интерпретация, превърнала се в любим учителски анекдот.

— Откъде знаеш, че е Питагор, а не Архимед?

— Викът „еврика“ звучи логично единствено ако е излязъл от устата на Питагор. Питагор е имал чувство за хумор!

Катрин съвсем се обърка. „Какво общо има тук чувството за хумор?“

— Какво искаш да кажеш?

— Питагор се е интересувал от гематрия, т.е. разшифроване на тайни послания.

„Гематрия ли?“, повтори мислено Катрин и превъртя думата из главата си. Чуваше я за пръв път.

— И как е възможно да имаш кодирано послание в една-единствена дума? Сигурно е ужасно кратко.

— Да, в случая е така. То е по-скоро игра на думи. Сега ще ти обясня. Трябват ми обаче лист и химикал.

— Добре, но ако нямаш нищо против, ми се ще да излезем от колежа. Започна да ме хваща клаустрофобия — отвърна Катрин. — Можем ли да идем у вас?

Ръдърфорд се втренчи в дълбоките искрени очи на Катрин и разбра, че каквато и да е причината, обяснението му е от съдбовно значение за нея. Кимна решително.

Висок, слаб мъж на около четирийсет години с черна филцова шапка, тъмносиньо кашмирено палто и елегантен сив костюм стоеше в колежа „Ол Соулс“, скрит в тъмните сенки на колонадата.

Името му беше Иван Безумов. Стоеше там от около половин час, почти неподвижен, дишаше едва чуто и дебнеше като хищна птица. Очите му оглеждаха внимателно всеки прекосил моравата на вътрешния двор.

Когато Катрин и Ръдърфорд се насочиха към него, Безумов напрегна слух, за да чуе разговора им.

„Най-сетне! Тя е. Не трябва да се провалям. Тя е единствената връзка с изследванията на професора“.

Когато двойката стигна на около пет метра от него, Безумов си пое дълбоко дъх и излезе на моравата. Опитваше се да изглежда колкото е възможно по-спокоен и приятелски настроен. Усмихна се широко и свали шапка.

— Здравейте! Аз съм Иван Безумов. Вие трябва да сте Катрин Донован.

Безумов не обърна никакво внимание на Ръдърфорд, взе ръката на Катрин, стисна я топло и продължи:

— Професорът толкова ми е разказвал за вас.

Руският му акцент не можеше да остане незабелязан. Катрин изглеждаше объркана. Ръдърфорд пристъпи напред и протегна ръка.

— Джеймс Ръдърфорд.

— Ааа, добре, приятно ми е. — Безумов отново насочи вниманието си към Катрин. — Колега съм на горкия покоен професор. Ужасна трагедия, толкова съжалявам — прибави той. — Чаках ви ей тук под колоните и се надявах да се появите. Разбирам, че може би не съм избрал най-подходящия момент, но наистина трябва да разговарям с вас. Надявам се няма да ми откажете чаша чай.