Томас Энгер - Кървава мъгла

— И ти не искаш да го подбиваш, нали? Затова предпочиташ да приемеш, че излязлото наяве е вярно?

— Не, но ние трябва да пишем онова, което можем да пишем, предвид информацията, с която разполагаме.

Хенинг отново усети как проблесна искра дълбоко в погледа му, но знаеше, че нямаше смисъл да продължава дискусията. Затова поклати глава и каза:

— Махам се. Не издържам повече тук.

— Но къде ще отидеш? — извика след него Йелтланд.

— Йесхайм.

Трине Юл-Осмундсен се събуди от шума на приближаващи стъпки. Първоначално подскочи и се зачуди къде се намира, преди да осъзнае, че някой от охранителите беше навън и леко се движеше. Но не стъпките разпозна тя. Това бяха малки, тежки трополящи крачки и те не бяха от обувки.

Стана от разтегаемия диван във всекидневната, усещаше как главата й пулсира. Само движението да преминеше в седнало положение беше достатъчно, за да й се завие свят. Простена и се хвана за слепоочията. Леко присви очи и погледна една празна бутилка от ликьор пред себе си. Гледката накара стомаха й да се свие. Въпреки това тя стана и дръпна пердетата. Един заек със сива козина пробягна. Заел беше позиция на скалата, на Върха за пишкане, както някога бяха наричали малката изпъкналост на морския бряг до колибата. Там Хенинг винаги пишкаше вечер, преди да си легнат в двуетажните легла в тясната спалня.

Светлината навън беше остра и се прорязваше в главата й. Устата й беше пресъхнала, а вкусът на цигари все още беше по езика й. На масата във всекидневната беше компютърът й с вдигнат екран. Предишната вечер, между шотовете с ликьор, тя се беше опитала да възстанови действията си на 9 октомври. Мислеше си как се беше измъкнала от хотел „Каледониен”, как беше влязла във вече очакваща я кола до входа за товарене на стоки, кола, която я беше откарала право на летище Шевик. Как беше стигнала до друг хотел час и половина по-късно. Бе потичала предишната вечер, за да се отърве от безпокойството, бушуващо в тялото й при мисълта какво трябваше да направи на следващия ден. Трине дори беше хвърлила поглед на маршрута и уличната карта, само за да се увери, че паметта не я лъже.

Беше се опитала също да се сети за име или лице сред враговете си, но не бе успяла да си спомни за нито едно. Това ще рече, че няколко кандидати бяха изникнали, докато тя бе пресушавала чаша след чаша, но никой от тях не я беше усъмнил като по-вероятен от останалите. Никой от тях не беше в състояние да играе толкова майсторска игра. Това я беше накарало да се замисли дали повече хора не биха организирали заговор срещу нея.

Трине изпъшка, отвори вратата и пропусна вътре морския въздух. Излезе навън облечена в дрехите, с които си беше легнала. Искаше й се да провре пръст в гърлото си, за да повърне, така че остатъкът от деня да не премине във възстановяване. На Върха за пишкане се подпря, когато поривът на вятъра я лъхна, докато тя се опитваше да открие заека. Изглежда, се беше скрил.

Случваше се, когато отключеха колибата рано през пролетта, зайците да идват неестествено близо до тях. Все още не се плашеха от хората след дългата, самотна зима навън. Един ден тя седеше и се приличаше на слънце, добре увита в одеяло, когато един заек се беше появил съвсем близо до нея. Беше спрял само на няколко метра от нея. И бе стоял там дълго и само я бе гледал. Трине също го бе наблюдавала.

Сега тя виждаше само морето. Безкраен хоризонт, небе и вода, сливащи се далеч, далеч някъде там, без ясна граница между едното и другото. Лъчите се показваха иззад Свартшер и Мокешер. Патици се поклащаха върху водната повърхност.

Трине влезе в колибата и донесе мобилния си телефон, взе го със себе си и се върна на Върха за пишкане, където по принцип имаше по-добро покритие. Но нямаше получени нови съобщения от Катарина Хатлем. „Сутрешното съвещание все още не е минало” — помисли си Трине, като същевременно се чудеше колко време приятелката й с червени къдрици щеше да устои. В информационния отдел вече роптаеха, Трине добре го знаеше, въпреки че Катарина не беше пожелала да го признае, когато разговаряха предишната вечер. И вероятно недоволство имаше не само там.

Не смееше да си помисли за какво ли говореха в министерството, в партията. В кабинета на министър-председателя.

Една голяма лодка идваше, плъзгайки се от задната страна на скалите, покрай Раке и към разпенените вълни, които я очакваха. Трине се обърна към вятъра. Бързият, син колос пореше вълните, без да се полюшва, докато нейната собствена лодка се клатушкаше и се пълнеше с вода. По-надолу по назъбената планина иззад един храст надзърташе заекът. Няколко секунди стоя неподвижен и дишаше, преди да избяга и да се скрие от погледите на своите врагове. А тя мислеше: колко беше лесно там, сред скалите, заоблените планински върхове и хълмовете просто да изчезнеш, така, както тя си бе мечтала през последното денонощие. Можеше да се поразходи по Шюстстиен, а след това просто…