Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Повтаряше се и наличието на вода. Кори Смит бе открит в Потомак, Рики Самюълс в Рок Крийк, а сега и тази жертва.

Единствената съществена разлика, която виждах, освен района, бе начинът на действие с ножа. Всяка жертва изглеждаше намушкана няколко пъти повече в сравнение с предишната. Джинсите на това момче бяха окървавени чак до неоновозелените му обувки.

Джейкъбс коленичи до тялото. Правеше онова, което и аз правех понякога насилваше се да се приближи и да запомни колкото се може повече, дори и подсъзнателно.

— Защо е толкова гневен този човек? — попита тя. — Какво се опитва да реши по този начин, имаш ли представа?

Джейкъбс се мъчеше да намери някакво обяснение за гнева, който ясно виждахме във всичките три случая. Тази дума непрекъснато изникваше в съзнанието.

— Не знам — казах. — Но може да е порочен кръг. Колкото по-упорито се опитва да си начеше крастата, толкова по-ясно ще разбира, че е невъзможно, и ще става все по-отчаян.

— Или ентусиазиран — каза тя и посочи един от прорезите в панталона на хлапето. — Или и двете.

С изстрела несъмнено слагаше край на живота на жертвите си. Но ножът отключваше емоциите му, те надделяваха. Във всяко друго отношение убиецът изглеждаше изключително дисциплиниран. Това не бяха спонтанни убийства. Всяко от тях изискваше предварително обмисляне и планиране.

А това повдигаше другия важен въпрос.

Предишния път, в Рок Крийк, нашата жертва не бе сама. Имаше два трупа онази нощ, най-вероятно дело на двама различни убийци.

Криминологичният екип от окръг Монтгомъри вече бе направил първия си оглед нагоре и надолу по канала и все още кръстосваха гората, но аз вече имах ясното усещане, че това бе поредното солово изпълнение.

Но защо? Какво се бе променило? Или върнало към обичайното?

Нямах представа, но докато стоях там и попивах с поглед обстановката, част от мен вече се подготвяше за онова, което следваше. Каквато и игра да играеха тези хора, тя все още не беше свършила.

И резултатът бе три на два.

Малко преди мръкване най-после приключихме с огледа на местопрестъплението. Останах там по-дълго, отколкото възнамерявах, но при мен винаги е така. Върнах се обратно през гората до паркинга и се запътих към колата си.

Някой ме чакаше до нея. Заради сумрака не успях да го разпозная, но после видях познатата брада. Дори качулката и широките къси панталони бяха същите като предишния път.

— Рон Джудиче? — казах.

Естествено, той веднага се обърна. Оказах се прав. Наистина беше той.

— Опитвах се да те открия казах. — Трябва да поговорим.

— О, сега ти искаш да говорим? — отвърна той с агресивна нотка в гласа. — Последния път ме разкара.

Поех дълбоко въздух. Една част от мен искаше да му сложи белезници и да го хвърли на задната седалка. Но така нямаше да постигна нищо. Затова продължих да говоря.

— Виж, няма да се преструвам, че разбирам отлично през какво си преминал преди шест години. Но какво правиш сега? Така не помагаш на никого.

— Предполагам, че това е въпрос на лично мнение каза той.

— Искам да знаеш, че съжалявам за загубата ти — казах му. — Наистина съжалявам, но…

— Но какво, Алекс? Трябва просто да млъкна и да изчезна? Вече опитах, но не помогна. Ти и твоето управление сте толкова некадърни, колкото бяхте и преди шест години.

Погледнах го право в очите, опитвайки се да преценя доколко се владееше — или не — този човек. Дали започваше да го обзема параноя? Или Джудиче бе сто процента себе си? Не бях убеден.

— Ти усложняваш не само моя живот — казах. — Ти поставяш в потенциална опасност живота на бъдещи жертви. Разбираш ли това?

— Странно — отговори той. — Защото аз пиша всичко това, за да предпазя хората, които вие излагате на опасност.

— Останал си с грешно впечатление — контрирах аз.

— Така ли? — отвърна той. — Ами Ребека Райли, детективе? Можеш ли да ми кажеш къде е тя? Защото, доколкото ми е известно, тя изчезна от полезрението ви.

Той просто ми пускаше стръв. Това поне бе очевидно. Нямаше да успея да спечеля благоразположението му, а вече не бях сигурен и дали си струваше да опитвам.

Но имаше още нещо, което исках да му кажа.

— Добре, хубаво — казах. — Искаш да публикуваш глупостите си в блог, това е твое право. Но нека ти кажа нещо друго. Ако те хвана да ме следиш отново, докато съм със семейството си, ще имаме съвършено различен проблем. Разбираш ли?

Той пристъпи малко по-близо. Джудиче беше едър мъж и очевидно не се плашеше лесно. Аз също обаче.