Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Тръгнах по коридора и се заключих в тоалетната за инвалиди до стълбите. Просто имах нужда от минутка, за да си поема въздух.

Аз нямах вина за това. Технически погледнато. Знаех го. Но знаех и друго — че имах идеалната възможност да го предотвратя. Можех да бъда по-настоятелен и да изпратя Ребека на безопасно място. Можех да работя в по-тясно сътрудничество с окръг Макинтош.

Но не го направих. Посетих семейството и изпълних дълга си, но на хартия. Сега още трима души бяха мъртви, а едно малко момиченце се намираше в неизвестност. Отново.

Завъртях крана на мивката и наплисках лицето си с вода, възможно най-студена. Когато вдигнах глава, вероятно видях отражението си твърде бързо, или нещо такова. Не успях да се сдържа — юмрукът ми се стовари върху огледалото и го натроши на парчета. Глупава реакция, нещо, за което бих се разкрещял, ако го бе направил някой друг. Не постигнах нищо, освен купчина стъкла и окървавени кокалчета.

А скапаният ми ден едва сега започваше.

Прекарах сутринта в събиране на всичко, с което разполагах по случая със семейство Райли, а накрая го изпратих по факс до ФБР в Атланта. Дадох им и всичките ни материали за Аманда Симс за всеки случай. Все още не знаехме дали има връзка между тези два случая с „бременно момиче“.

Освен това прекарах твърде много време в опити да се свържа с някого от помощния офис в Савана, но това бе просто упражнение по безсилие. Надявах се, че всички са навън и се опитват да вършат работа.

Единствената сравнително добра новина бе това, че Ребека бе жива и взета от някого. Имайки предвид трите убийства, това означаваше, че похитителят — или някой друг — искаше да я задържи. Това бе за предпочитане от другия вариант, защото оставяше отворена вероятността, че все още можеше да я намерим.

И тогава, докато изчаквах да ме свържат със Савана — за трети път тази сутрин, — чух някой да вика името ми от другия край на помещението.

Изправих се и се огледах. В дъното, отвъд кабинките, Хайзенга стоеше до вратата на кабинета си заедно с Джесика Джейкъбс. Когато ми махна да се присъединя към тях, аз посочих телефонната слушалка в ръката си.

— Затвори! — извика тя и влезе вътре.

Не беше трудно да се сетя какъв бе поводът. Джейкъбс бе главен следовател по случаите с Кори Смит и Рики Самюълс, двете убити момчета на повикване. Вървях като вцепенен към кабинета на Хайзенга, сякаш точно в момента ми оставаше само това. Не че имаше значение.

Хайзенга бе долепила длани върху лицето си, когато влязох. Джейкъбс говореше по телефона и си записваше нещо в жълт бележник.

— Марти? — казах.

— Номер три — каза тя, без да ме поглежда. — Млад бял мъж, единичен изстрел, множество прободни рани, без документи за самоличност.

— Някакъв човек, който тичал за здраве, открил момчето — каза Джейкъбс, притиснала слушалката с длан. Чак при Лок Севън, в „Канал Чесапийк и Охайо“ 11 11 Национален исторически парк. — Б.пр. .

— Лок Севън — казах. — Това е Мериленд, нали?

Хайзенга кимна.

— Полицията от окръг Монтгомъри вече е на местопрестъплението. До края на деня може да се появят и ФБР. Ще говоря с Д’Аурия. Решението е на директора, но аз не бих дала гласност на това, ако не се налага.

Три убийства, извършени по подобен начин, категорично поставяха този случай в графа „серийни“. Това обикновено се получава, когато ФБР започнат да задават въпроси. Федералните могат да бъдат много полезни, предвид ресурсите, с които разполагат, но могат и да са пречка, ако някой започне да им се меси. Бил съм и от двете страни на оградата, така че знам.

Междувременно, преди да тръгна за Лок Севън, имах нужда от машина за топли напитки, чаша кафе и бутон за рестартиране на мозъка.

Две от трите получих веднага.

Рон Джудиче спря в коридора до входната врата и се огледа. Къщата изглеждаше като капсула на времето от 1979-а. Сив мокет на пода. Светлосиня тоалетна чиния в банята.

Солидна постройка с три спални и заден двор, която предлагаше уединение. Освен това бе само на деветдесет минути от града. Идеалното скривалище за нарасналото му семейство.

— Не обръщайте внимание на всички тези кашони — каза жената от агенцията за имоти под наем. — Днес следобед ще дойде камион от фирма за извозване на непотребни вещи. Освен ако не искате да задържите нещо.

— Само мебелите. Всичко останало може да се махне — каза Джудиче.

Жената, госпожа Патън, сведе поглед към Грейс, която кротко спеше в кенгуру на гърдите му. В колата нервничеше и плачеше, но когато стигнаха до Вирджиния, вече се бе изморила.