Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Запъти се право към патрулната кола. Ченгето вътре вече не можеше да му създаде проблем, това поне бе сигурно. Отвори пътническата врата и взе шапката му от седалката, както и униформеното сако, сгънато прилежно върху облегалката.

По пътя към задния вход на къщата облече сакото и сложи шапката. Предната врата имаше видимост откъм съседите, но единствената гледка от задната веранда бе към двора и тъмното приливно блато отвъд него.

Джудиче спря за кратко пред вратата към кухнята, колкото да нахлупи полицейската шапка още по-ниско над очите си и да провери пълнителя на пистолета, и почука с меката част на дланта си. После няколко пъти по-силно по стъклото.

Някъде вътре почти веднага светна лампа. Семейство Райли несъмнено спяха леко напоследък.

Миг по-късно светна още една лампа, този път в кухнята. През прозрачното перде на прозорчето Джудиче видя Томи Райли, който идваше от коридора и пътьом завързваше колана на карирания си халат около големия си корем.

— Господин Райли? — извика той. — Съжалявам, че ви безпокоя, но тук навън имаме малък проблем. Имате ли нещо против да отворите за момент?

Тази вечер Джош Бергман заложи на семплия стил. Тъмни джинси, тениска с дълъг ръкав и безумно скучно сако от „Гап“. Важно беше да изглежда представителен, но нямаше никакъв смисъл да харчи много пари, за да го постигне. Така или иначе още тази нощ всичко щеше да отиде в огъня.

Той прибра дрехите за преобличане — истинските си дрехи — в куфара. Риза с щампа на точки „Иън Веларди“, панталон „Армани“, италианските мокасини по поръчка от Виченца, чифт бельо, както и часовника си — „Ролекс Събмаринер“.

За после.

Малко преди десет вечерта сребристото му „Ауди А7“ се появи от Уочър стрийт и влезе в оградения крайбрежен паркинг. Когато стигна до дъното, забеляза силуета на мъж, който стоеше облегнат на телената мрежа и гледаше към Потомак.

Бергман спря и свали прозореца на пътническата врата.

— Травис? — каза.

Момчето се обърна и приближи до колата.

— Ти ли си Бил? — попита.

— Същият — отвърна Бергман. — Влизай.

Той посочи към банковия плик на седалката, докато младежът отваряше вратата. Вътре имаше две банкноти по сто долара, но хлапето не провери. Просто го напъха в задния си джоб и седна.

— Хубава кола — каза.

— Нали? — отвърна Бергман.

Беше слабичък. Може би твърде крехък, но сладък, със секси усмивка и разстояние между предните зъби. Дрехите му бяха небрежно размъкнати — полузапасана риза и оръфани джинси. Ала яркозелените кецове „Найк“, лимитирана серия, го издаваха. Това момче очевидно изкарваше повече пари от приятелите си, които се бъхтеха в „Абъркромби“ или пицария „Парадизо“.

Бергман излезе от паркинга и пое на север, към Макартър. От стереоуредбата звучеше Елвис Костело. Pills and soap 9 9 Хапчета и сапун (англ.). — Б.пр. . Малко златни хитове в тон със страхотно то му настроение.

Известно време шофира покрай реката, докато си говореха за дреболии. Момчето беше от Мейн. Не беше гледал хубави филми напоследък. Смяташе, че „Мъмфорд и синове“ са просто жестоки .

Накрая хлапето пое въздух и се огледа.

— Къде отиваме? — попита. — Това направо си е… Мериленд.

— Наистина е Мериленд — отвърна Бергман. — Знам едно място. Нещо против да отидем сред природата? В профила ти не пишеше нищо по този въпрос.

Момчето сви рамене.

— Харесва ми сред природата — каза. — После положи ръка върху коляното на Бергман и се наведе да усили музиката. Както ти предпочиташ.

— Жестоко — каза Бергман.

Преди еднопосочния каменен мост зави наляво, за да излезе от Макартър, прекоси моста, после пое в обратна посока и продължи около километър по „Клара Бартън Паркуей“. Паркингът се намираше точно до пътя, но в ниското, така че предлагаше възможност за усамотение. Ползваше се единствено денем, при това рядко.

— Пристигнахме — каза той и угаси двигателя. — Хайде да се поразходим.

Ако хлапето бе започнало да се притеснява, поне не му личеше. Вероятно си мислеше за следващия чифт кецове, които щеше да си купи.

Излязоха от колата и се запътиха към гората. Бергман вървеше точно зад него по тясната пътека, пъхнал ръка в джоба си, и се опипваше през плата.

— Още нататък ли? — попита момчето.

— Всъщност спри точно тук — каза Бергман. Намираха се насред гората, между паркинга и канала в основата на хълма. — Тук е добре.

Момчето се обърна в тъмното и пристъпи към него. Протегна ръка и я притисна към слабините на Бергман.