Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Бри обърна една от снимките към него. Джон доби вид на човек, който е на косъм да повърне.

— Била е бременна — каза Бри. Аутопсията открива големи дози рохипнол и морфин. По всичко личи, че е била упоена и оставена да умре с разпорен корем.

— А бебето?

— Не е открито.

— Господи. — Джон разтърка очите си с палец и показалец. Денят бе дълъг за всички ни.

— Значи, в общи линии — казах — имаме младо момиче, за пръв път далеч от дома си и бременно. Всичко това съвпада със случая на Елизабет Райли.

— Нещо ново за онзи неин приятел фантом. Ръсел? — попита Джон.

Бри поклати глава.

— Не открих нищо. Предполагам, че това не е истинското му име.

— Но нека приемем, че той е част от картинката — продължих аз. — Да речем, че Елизабет разбира за Аманда по някакъв начин. Осъзнава, че приятелят ѝ е чудовище, а тя е бременна от него. Това би могло да бъде едно доста хипотетично обяснение на факта, че е отишла чак до Джорджия, за да роди бебето си.

— А може би Аманда не е единствената друга подобна жертва — каза Бри. — Продължавам да търся.

Настъпи дълго мълчание, преди Сампсън да се обади отново.

— Ти спомена и нещо друго по телефона тази сутрин. Този блогър. Какво точно прави? И защо се заяжда с теб?

— Добър въпрос — казах и отворих уебстраницата на „Фактите“. Вече имаше нова статия. „Главното полицейско управление свиква собствена пресконференция“. Бе публикувана в четири следобед и вече имаше деветдесет и два коментара. Блогът определено започваше да печели популярност.

— Интересува се или от Елизабет Райли, или от мен — казах. — Или от двама ни.

— Или — обади се Сампсън — може би просто търси начин да стане известен, да популяризира блога си и да привлече внимание с някоя и друга интересна статия.

— Да… е, успя да привлече моето внимание — каза Бри. Тя бе отвратена от цялата тази работа поне колкото мен, и най-вече от снимката на „Кинкед“ от вечерта, когато ние вечеряхме там.

— Алекс, нека аз се заема с този човек — каза Джон. — Ти вече имаш пет убийства на гърба си. Шест, ако броим и Аманда Симс.

— Благодаря. Всъщност помощта ти ще ми е от полза — отвърнах. — Да не говорим, че можеш да бъдеш доста страховит, когато поискаш.

Сампсън просто се ухили.

— Кое е името зад този блог? — попита той.

— Още чакаме.

И едва към единайсет, когато Джон се накани да си тръгва, най-после ми се обади Краус. Тъкмо навреме.

— Съжалявам, че се забавих — каза той. — Но проследих няколко публикации в „Туитър“ до телефонен номер с код за Вашингтон. Тази регистрация няма адрес, само пощенска кутия, но все пак успях да открия име.

Грабнах един молив от бюрото си и най-близкия лист хартия — меню за доставки по домовете от „Фюжън Грил“.

— Слушам те.

— Името е Рон Джудиче — каза той и ми го продиктува по букви, а после ми даде номера. — Искаш ли да го арестувам?

— Не, но ти благодаря — отвърнах. Очевидно всеки искаше парче от този човек, а аз нямах нищо против това. Откъснах ъгълчето от менюто и го положих в протегнатата гигантска длан на Сампсън.

— Това вече е моя грижа.

Часове след като Сампсън си тръгна, аз все още лежах буден. Нещо ме човъркаше, а не можех да разбера какво. Това име, Рон Джудиче, се бе забило в главата ми по някаква причина. Познато ли звучеше? Или просто така ми се искаше?

Накрая станах от леглото и се запътих обратно към кабинета си.

— Къде отиваш — сънливо попита Бри.

— Искам само да проверя нещо — отвърнах. — Веднага се връщам.

Включих компютъра и набрах паролата си за достъп до досиетата по делата на Главното полицейско управление. Служителите от отдел „Убийства“ имат най-високо ниво на достъп до докладите от разследванията, което означаваше, че можех да вляза в системата от всеки компютър в управлението, в това число и от лаптопа, който ползвах у дома.

Пуснах името Джудиче в търсачката и единственото място, където го открих, бе полицейски доклад отпреди шест години. Всъщност той не беше извършил никакво престъпление. Фигурираше като най-близък родственик на жена, която бе загинала по време на полицейска акция в Китайския квартал.

Вече се сещах за случая. Припомних си го със сковаващо усещане за страх. Този спомен не беше от добрите.

Оглавявах разследване на посредствен контрабандист на оръжие, който траеше от двете страни на оградата, снабдявайки с автоматично оръжие враждуващи банди в Югоизточен и Северозападен Вашингтон. Бяхме получили сведения от информатори, че се подготвя гангстерска война. Когато говорим за автоматични оръжия, кръстосани от две групи, които отдавна демонстрират неуважение не само помежду си, но и към невинни минувачи, по-добре е да не се рискува. Макар че все още се надявахме да идентифицираме висшестоящите партньори на този човек, аз дадох разпореждането да го арестуваме незабавно.