Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Веднага щом се върнах на бюрото си, отворих страницата за обратна връзка с „Фактите“ и натраках един бърз имейл.

За сведение на заинтересованите: Моля, свържете се с мен при първа възможност.

Благодаря.

Детектив Алекс Крос, Главно полицейско управление.

На този етап смятах да се държа цивилизовано. Можех дори да любезнича, ако се налагаше, но само като средство да се сложи край на тази работа. Този човек наблюдаваше мен и семейството ми, а това е граница, която не може да бъде прекрачвана.

След това тръгнах през лабиринта от служебни кабинки в офиса, за да открия Джарет Краус, настанен зад бюрото си. Краус бе един от новаците в отдел „Тежки престъпления“, момче от Флатбуш, Бруклин, чиято съпруга предишната есен бе започнала работа във вашингтонския кабинет на техния конгресмен. Вече си бе спечелил добро име, след като успя да открие дирите на двама доста хитри престъпници онлайн — един сериен изнасилвач, който се свързвал с жертвите си чрез „Фейсбук“, и един осемнайсетгодишен гангстер от Шоу, който обрал и убил седемдесетгодишен собственик на магазин за алкохол, а после пробвал да продаде в интернет каса шампанско „Кристал“. Някой ден тези отрепки ще се научат да не оставят виртуални следи из Мрежата. Междувременно ще разчитаме на хора като Краус, които знаят как да ги откриват.

— Как е, Алекс? — каза той, когато изникнах над стената на абсурдно чистата му и подредена кабинка. Само за това му давах още шест месеца.

— Чувал ли си за този блог, „Фактите“? — попитах аз.

— Да. — Пръстите му затракаха по клавиатурата и блогът се появи на екрана му. — Този човек е отвратителен — каза. — Освен това непрекъснато се заяжда с теб. С какво мога да съм полезен?

Бях изненадан от осведомеността на Краус, а може би не трябваше. В това управление лошите новини се разпространяват със скоростта на светлината.

— Трябва ми име — казах. — Хостинг услугата се предоставя от „Ди Си Аксес“, но Пъркинс предпочита да си спестим съдебното разпореждане, ако е възможно. Надявах се…

Краус вече отваряше различни уебстраници.

— Да — отбеляза той. — Този човек е стъпил във всички големи платформи. Няма да е особено трудно.

— Ще съм ти много благодарен — казах.

— Искаш да спра там или да задълбая? — попита той.

Нямах намерение да отказвам.

— В какъв смисъл „да задълбаеш“?

— Ами например… в такъв. — Той се върна към последната статия в блога и посочи екрана. — Двайсет и шест коментара от седем часа тази сутрин. Това са хората, които би трябвало да се държат под око. В деветдесет и девет процента от случаите ще се окажат просто имена. Но веднъж ще се случи един от тях да знае нещо, което не бива да знае, като например калибър на куршум или час на смъртта, или нещо такова. Това може да се окаже безценно.

— Приемам — казах. — Направи всичко, което е по силите ти. Но първо ми намери име.

— Име на лицето, на задника — каза той. — Няма проблем. Ще ти се обадя до края на деня.

До девет вечерта бях приключил един пълен работен ден, последван от късна вечеря със семейството, домашни с Ава, още домашни с Джени и една глава от романа „Пърси Джаксън“ с Али за лека нощ.

Не възнамерявах да казвам „не“ на шестте кутийки тъмна бира „Сигар Сити“, с които се появи Сампсън тъкмо когато Нана и момичетата се настаняваха пред телевизора за епизод от „Имало едно време“. Джон, Бри и аз отнесохме бирата в таванския ми кабинет и се заловихме за работа.

— Е, какво ново? — попита Джон и си отвори една бира. — Докъде сме?

Бри размота конеца, който затваряше голям плик от кафява хартия, и измъкна оттам материалите по случая, събрани същия следобед. В скута ѝ се изсипаха жълто-кафява пластмасова папка и няколко черно-бели снимки от местопрестъпление.

— Цял ден преглеждам различни случаи, докато накрая открих това. Не мога да кажа, че със сигурност е свързано с Елизабет Райли, но определено изглежда като червен флаг.

Тя отвори папката и плъзна поглед по доклада, после продължи да говори.

— Името е Аманда Симс. На петнайсетгодишна възраст избягала от дома си в Западна Вирджиния заради домашно насилие. От нея нямало и следа в продължение на единайсет месеца, докато камериерка не открила тялото ѝ във ваната на мотел „Еконо Лодж“ в Такома Парк. Това се е случило преди четири години и половина.

— Четири години и половина? — попита Сампсън. — А каква е предполагаемата връзка с Елизабет Райли?