Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Веднага щом Д’Аурия приключи с изявлението си, въпросите заваляха. Първо бяха обичайните логистични запитвания. Телата близо едно до друго ли бяха открити? Да. Колко близо? Без коментар. Имахме ли някакви доказателства за връзка между двете жертви? Без коментар. Щеше ли Главното полицейско управление да направи ново изявление за пресата днес следобед? Да, ако имаше нещо за казване.

Но след около пет минути Д’Аурия даде думата на Бев Шърман от „Поуст“ и нещата се промениха.

— Капитане, споменавате два възможни серийни случая, свързани с тези убийства…

— Не съм казвал серийни — прекъсна я Д’Аурия. Нека поясня. Изглежда, че сме изправени пред вторични убийства от същите извършители в два предишни случая без връзка помежду си.

— Разбирам — продължи Бев. — Моят въпрос е относно трети случай. Убийството на Елизабет Райли?

Веднага наострих уши. Технически погледнато, всички тези случаи лежаха на мой гръб, но аз бях ходил съвсем наскоро до Шелман Блъф. Бях се срещнал със семейство Райли. Бях държал в ръце онова малко момиченце.

— Какво за него? — попита Д’Аурия.

— Напоследък един нов блог на име „Фактите“ се изказва доста критично по адрес на Главното полицейско управление и конкретно за разследването на случая с Елизабет Райли. И още по-точно „Фактите“ насочват вниманието си върху детектив Крос, за когото знам, че координира и трите случая. Чудех се дали самият детектив не би желал да коментира?

Навсякъде из залата хората започнаха да почукват по екраните на телефони и айпади, вероятно търсейки „Фактите“. Освен това усетих куп погледи върху себе си.

Но Д’Аурия остана на подиума.

— Бев, няма да коментирам слухове от блог, за който никога не съм чувал отговори той. — Това е нещо, което тепърва ще трябва да проучим.

— Нека бъда още по-конкретна — побърза да продължи Бев, преди да са ѝ отнели думата. — Детектив Крос, бихте ли коментирали някои от твърденията — например това, че сте нарушили протокола, като сте преместили тялото на госпожица Райли преди официалния оглед? Или това, че сте се забавлявали навън в събота вечер, докато разследването би трябвало да набира скорост?

Думите ѝ ме изумиха, извадиха от равновесие и най-вече — вбесиха. Откъде идваше тази атака? Какъв бе този блог, за който никога досега не бях чувал? И кой, по дяволите, ме наблюдаваше, докато вечерях навън със семейството си?

Имах около осемнайсет отговора за Бев, но нито един от тях не бе подходящ за отпечатване във вестника ѝ. Директорът Пъркинс също не изглеждаше особено доволен. Даваше сигнал на Джойс Каталоун да сложи край на пресконференцията.

— Мога само да повторя онова, което капитан Д’Аурия вече каза — отвърнах най-после аз. — Докато не разгледаме въпросните материали…

— Значи не сте запознати с „Фактите“? — попита някой друг.

— След десетина минути ще бъда, повярвайте ми — казах. Неколцина присъстващи се засмяха, а после Джойс излезе на сцената.

— Дами и господа, времето ни свърши. Разследващият екип има други задължения, но ще ви държим в течение през целия ден, ако има нещо ново.

Прозрачен трик, но категорично за предпочитане пред това да позволим да изпуснем пресконференцията от контрол. Бяхме дошли с намерението да играем настъпателно, а вече се виждахме принудени да отстъпим.

Точно в момента нещата изглеждаха зле за управлението. И още по-зле за мен, може би.

Пет минути след разпускането на конференцията работният ни екип се качи в кабинета на Пъркинс на петия етаж.

— Какво, но дяволите, се случи току-що? — настоя да узнае Пъркинс.

— Получихме удар под кръста от някакъв случаен блогър каза Д’Аурия. Един милион нищожества тракат по клавиатурите си там някъде и няма как да разбереш кой от тях се е ядосал, докато не започнеш да вадиш шрапнели от задника си.

Пъркинс нямаше компютър в кабинета си, затова Хайзенга отвори лаптопа си на голямата кръгла заседателна маса. След бърза консултация с „Гугъл“ на екрана се появи блог „Фактите“ и ние се скупчихме около нея.

— О, боже — каза тя. — Един от онези.

Блогът имаше проста заглавка — „ФАКТИТЕ“, — изписана с обикновен черен шрифт. Отдолу се мъдреше подзаглавие: „Кой контролира полицията?“.

В маржа на страницата имаше номериран списък от двайсет и трима служители на Главното полицейско управление, а всяко от имената представляваше активен линк с препратка към друга страница. Веднага разпознах няколко от тях. Всички те бяха полицаи, арестувани през последната година за престъпления от дребна кражба до домашно насилие и дори едно убийство. Имаше и малка карта на градските полицейски участъци, с точки в различен цвят, вероятно съответстващи на различните типове престъпления.