Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Още едно тяло, внезапно осъзнах аз. Прониза ме ледена тръпка от ужас. С какво си имахме работа, по дяволите?

— О… боже — каза Хайзенга, а после извика през рамо. — Трябва ни подкрепление тук! Веднага!

Изтичах да проверя жизнените показатели, но още преди да коленича, видях, че нямаше шанс за оцеляване. Този път жертвата бе млад мъж. Бял. Напълно облечен. Единичен изстрел в лицето и няколко пресни прободни рани около слабините.

Още един Кори Смит.

Бе оставен близо до брега, във водата, също като нашата Джейн Доу, с протегната над главата ръка. Същата ръка бе присвита в юмрук, а показалецът сочеше нагоре по течението, в посоката, от която бяхме дошли.

Още преди да пристигне подкрепление, Хайзенга рязко се обърна и насочи джобния си фенер към гората на отсрещния бряг.

— Какво има? — попитах.

— Шшш!

Тя сложи ръка върху лакътя ми и посочи. Точно тогава го чух. Някой се движеше през гората, чупеше клонки и тичаше по меката почва, покрита с окапали листа.

Хайзенга хукна натам секунда преди мен.

— Полиция! Спри веднага! Не ме карай да те гоня!

Краката ми са почти двойно по-дълги от нейните, така че, когато се изкачих по насипа и стигнах до първите дървета, вече я бях задминал. Стисках пистолета си „Глок“ в едната ръка, а джобния фенер „Маглайт“ — в другата. Може би преследвахме някой бездомник или пък любопитно хлапе, но ако не беше така — нямах търпение да го докопам.

След двайсетина метра навътре в гората спрях и се заслушах. Този човек — който и да бе той — се движеше към онази страна на парка, която граничеше с Шестнайсета улица, но сега той — Тя? Той? — се бе обърнал и тичаше успоредно на реката.

Междувременно чувах Хайзенга, която даваше нареждания по радиостанцията някъде зад мен.

— … всички свободни екипи към Шестнайсета улица, северно от „Шерил Драйв“. Имаме неизвестен извършител, вероятно се опитва да излезе от Рок Крийк Парк…

Отново се затичах с всички сили, някои по-ниски клони ме удряха през лицето. Адреналинът сякаш ми даваше криле.

Стъпките пред мен отново смениха посоката — по този път го осветих с лъча на фенера си. Беше мъж в тъмни дрехи. Това бе всичко, което видях. После изчезна зад малко възвишение в далечината пред мен.

Следвах го по петите, а няколко секунди по-късно се стоварих върху паважа на „Шерил Драйв“. Тук пътят правеше остър завой на излизане от парка. Но от мъжа нямаше и следа. Дали се бе върнал обратно към гората? Или бе продължил по пътя?

Ако имах на разположение още половин секунда, щях да осъзная защо вече не го чувах да тича. Но в следващия миг усетих как нещо тежко удари главата ми отзад. Коленете ми се огънаха и дори малката видимост, която имах в тъмното, изчезна напълно. Остра болка прониза тила и гърба ми и аз се срутих на паважа.

Опитах се да се изправя на крака, но не успях. Всичко се завъртя пред очите ми. Земята се обърна вертикално и аз отново се свлякох долу.

— Алекс?

Вече чувах как Хайзенга тича през гората зад мен.

— Шестнайсета улица! — извиках в отговор. — Не спирай!

Дори не бях сигурен в това, но на този етап едно предположение бе по-добре от нищо. Единственото, което можех да направя, бе да коленича и да чакам завръщането на някакво чувство за равновесие, докато секундите изтичаха — когато дори секундите имаха значение.

Когато най-сетне успях да настигна Хайзенга, нашият човек бе изчезнал безследно.

Изгубих половин час с парамедиците, преди Хайзенга да ми позволи да се върна на работа. Нямах сътресение, само отворена рана и силно главоболие. Въпреки това тя ми предложи да се прибера у дома, но не настояваше.

Когато се върнах в играта, директорът Пъркинс бе пристигнал на местопрестъплението, заедно с Джесика Джейкъбс. Джесика бе главен следовател по случая с убийството на Кори Смит. По всичко изглеждаше, че си имахме работа или с един много зает психопат, или — по-вероятно — два случая, които бяха много по-свързани, отколкото си бяхме представяли.

Никоя от последните жертви не бе идентифицирана все още, но вече бе решено, че Главното полицейско управление ще свика голяма пресконференция по-късно същата сутрин, за да даде подробности за ситуацията.

— Сигурни ли сме, че това е добра идея? — попитах. — Знам, че съм пропуснал началото на разговора, но…

— Освен това си пропуснал да чуеш обажданията от кмета — каза Хайзенга. — Късно е, Алекс, всичко е решено. Реалността е такава. Да продължим нататък. Кажи ни какво е мнението ти към момента.