Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Да — каза той малко по-тихо от преди. — Нещо такова.

— А какво ще кажеш за бедрата? — продължи Крийм и насочи вниманието си надолу. — Няма да е прекалено, ако ги намалим мъничко. — Той плъзна показалката по поясния мускул и спря точно над бедрената артерия. Любимата му. — Ето тук бих искал да срежа. Точно тук.

— М-хм — каза Бергман. Момичето примигна няколко пъти. Вече изглеждаше смутена, което бе нормално на този етап.

— Трябва само да си запиша някои неща — каза Крийм и отново кимна към робата. — Можеш да се загърнеш, Джъстийн.

— Лариса — поправи го тя.

— Да. Съжалявам. Просто… толкова много приличаш на дъщеря ми. Почти като близначки сте.

Той остави показалката настрана и пристъпи към клипборда, оставен на плота зад нея. Там отвори едно чекмедже и извади нож номер осемнайсет. Идеален за дълбоки разрези, а изработената по поръчка дръжка създаваше усещането, че е продължение на собствената му ръка.

Може би трябваше да използва същия евтин нож за пържоли като предишния път. Знаеше го. Всъщност той бе точно тук, в чекмеджето, където го бе оставил преди половин час. Но с кожа като на момичето това би било кощунство, все едно да използваш бензинов трион за порцелан.

След това просто щеше да поправи работата си мъничко, за да прикрие следите си.

— Е, как мислиш, Джош? — обърна се Крийм към приятеля си. — Чу ли достатъчно, или да продължавам?

— Продължавай — незабавно отвърна Бергман. Очите му бяха вперени в скалпела, който доктор Крийм държеше в ръката си. Вече седеше абсолютно неподвижен, а гласът му звучеше като дрезгав шепот. — За бога, Илайджа. Продължавай. Моля те.

— Ти имаш ли нещо против да продължим, Джъстийн? — попита Крийм.

— Ъм… Лариса — повтори момичето.

— Шшш… — каза ѝ Крийм. — Няма значение, Джъстийн. Просто стой и не шавай, бъди добро момиче. Ще приключим, преди да си усетила.

Когато всичко приключи, Крийм и Бергман с лекота опаковаха момичето и го подготвиха за извозване. Използваха латексови ръкавици и сгъваема носилка от бял найлон, за да я придвижат по коридора, по най-прекия път към гаража, а оттам в багажника на Бергман.

Точно като пролетната ваканция през 1988-а , помисли си Крийм. Един от онези приятни мигове във времето, където не важаха нормалните правила на света.

Не че им беше по-добре тогава, с техните скапани коли и четирицифрени суми в банковите сметки, когато обикаляха Форт Лодърдейл в търсене на забавление. Но времената тогава наистина бяха златни.

— Кое е по-добро от златото? — попита Крийм.

— Платината, предполагам — отвърна Бергман. — Защо?

— Моменти като този, Джош. Това са нашите платинени дни.

Той вдигна чашата си за тост. Стояха облегнати на капака на аудито на Бергман и пиеха шестнайсетгодишен бърбън „Хърш Ризърв“, а Крийм се наслаждаваше и на пура.

— Ще пия за това — каза Бергман.

— Ти би пил за всичко — отвърна Крийм, а приятелят му сви рамене, неспособен да отрече истината. — Какво ще правиш с нея всъщност?

— Рок Крийк Парк — каза той. — Знам едно място.

Крийм изтръска пепелта от своята „Ромео и Жулиета“ и проследи с поглед как пада като сняг върху бетонния под на гаража. Чувстваше се спокоен и умиротворен, изобщо не беше напрегнат като Джош. Доставяше му удоволствие да вижда Бергман толкова щастлив, но в същото време изпитваше лека тревожност от факта, че той видимо се наслаждаваше на това. Почти твърде много, ако съществуваше такова понятие.

— Просто внимавай — каза Крийм. — Вече не сме на двайсет и две, Джош. По-добри сме оттогава.

— Винаги внимавам — отвърна Бергман.

— Не — каза Крийм. — Не, не внимаваш.

— Вярно е — каза Бергман и двамата се засмяха. — Но сега ще внимавам, Илайджа. Казвам го с ръка на сърцето. Започнахме това заедно и когато му дойде времето, ще го приключим заедно. Обещавам.

Крийм не беше съвсем сигурен какво точно имаше предвид Бергман. Може би говореше бърбънът. Или може би не означаваше абсолютно нищо. Но той реши да не задълбава поради лични причини. В подходящ момент отново щеше да повдигне въпроса.

Междувременно довърши питието си и се изправи, за да даде знак на Джош, че е време да тръгва. Беше уморен. Искаше да си легне.

Тази нощ щеше да спи като бебе.

Когато телефонът у дома звънне в два сутринта, шансът някой да е мъртъв, се увеличава многократно. Единственият въпрос е чий телефон — моят или на Бри. Тя е в сектор „Престъпления, свързани с насилие“ на Главното полицейско управление, а аз — в „Тежки престъпления“.