Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Ръсел.

— Ръсел? Това малко име ли е, или фамилия?

Усмихнах се, макар да не ми беше весело.

— Малко име, предполагам, но трябва да пробваме и двата начина.

— Шегуваш се, нали? — каза Бри. — Знаеш ли колко досиета ще излязат?

— Ще ми се да се шегувах — отвърнах. — Ако имаме късмет, вероятно ще открием вашингтонски адрес, на който е живял през последните две години. Този мъж може би е бащата на бебето на Елизабет Райли. А може би е и човекът, който я е убил.

— Това са доста „може би“ — каза тя.

— Знам, така е — отвърнах.

Но на този етап „може би“ бе по-добре от нищо.

Илайджа Крийм взе малка четка с конски косъм от бюрото си и добави няколко точици червеникавокафяв пигмент към най-новата си маска. Самите маски идваха напълно готови от производителя в Арканзас, но той държеше да добави към тях нещичко по свой вкус. Нелош начин да прекара петъчната вечер всъщност, имайки предвид удоволствието, което това щеше да му донесе в дългосрочен план. Колкото по-стари и по-грозни успееше да направи тези лица — или иначе казано, колкото по-невидими на улицата, — толкова по-добре.

Телефонът в джоба му звънна, но той не му обърна внимание. Имаше много малко хора, с които му се говореше напоследък, а още по-малко бяха отрепките, които изобщо си правеха труда да му се обадят — адвокати, кредитори и все по-рядко някой репортер, търсещ различна гледна точка за неговия почти забравен скандал.

Вместо това нанесе тънък слой лепило над горната устна на маската, а после внимателно залепи изкуствения мустак. После, когато изсъхна напълно, го прошари в сребристосиво, за да пасва с перуката.

И чак когато телефонът започна да звъни за втори път, Крийм се сети да провери изписаното на екрана име.

Беше Джош Бергман. Разбира се. А уж щяха да спазват дистанция.

— Джош — каза той. — На какво дължа това съмнително удоволствие?

— Здравейте, доктор Крийм. Обажда се Джошуа Бергман. Как сте днес?

Звучеше сковано и неестествено жизнерадостно.

— О — каза Крийм. Да разбирам ли, че не си сам?

— Добре, много добре. Радвам се да го чуя. Вижте, тук при мен, в кабинета ми, има една млада дама. Обмислям да ѝ предложа договор с агенцията, но преди това бих искал да направи бърза консултация с вас — каза Бергман. — Ако имате възможност, разбира се. Знам, че е малко късно.

Крийм се ухили широко и усети как пулсът му се ускорява.

Тези консултации не бяха нещо ново. През последните няколко години бе спечелил над милион и половина благодарение на Бергман, в това число и няколко „кандидатки“, които се озоваха в леглото му.

Но това бе преди. Сега бе сега. А междувременно всичко се бе променило.

Джош вече не просто вдигаше собствената си летва, нали? Той се опитваше да вдигне и тази на Крийм. Или пък гореше от нетърпение да забърза нещата и отново да върне топката в собственото си поле. Всъщност причината нямаше значение. По-важното бе това, че Бергман отлично знаеше какво точно харесваше Крийм.

— Каква изненада — каза Крийм. — Да разбирам ли, че е точният тип?

— Да, да, има много потенциал — нехайно отвърна Бергман. — Почти перфектна всъщност. Но това е по вашата част, нали така, докторе? Какво ще кажете, ако наминем към домашния ви кабинет около осем?

Ето го. Tour de salaud. Подлият номер на Джош.

— Разбирам — каза Крийм. — Искаш да си тук, когато се случи. Това какво е, твоята комисиона?

Бергман се засмя.

— Ето затова обичам да работя с теб, Илайджа. Познаваш ме толкова добре. — И тогава той сякаш постави длан върху слушалката и се обърна към момичето. — Доктор Крийм казва, че няма търпение да се запознае с теб, миличка.

Великолепно изпълнение, наистина. Малцина в модния свят успяваха да внушат доверие така, както го умееха обратните мъже — а кой друг, ако не Джош Бергман, би могъл да играе роля на първа приятелка с тези туигита, а в следващия момент да ги предлага някому за забавление?

Крийм погледна часовника си. Беше малко след седем.

— Нека да е осем и половина — каза. — И не паркирай на улицата. Ще оставя гаража отворен. И още нещо… Джош?

— Да?

— Щом ще я водиш тук, ще се наложи и да я разкараш. Аз няма да се занимавам с това — каза Крийм. — Разбрахме ли се?

— Идеално — отвърна Бергман. — Приятно ми беше да си побъбрим, докторе. Ще се видим скоро.

Точно в осем и половина отекна електронният звън в чакалнята на долния стаж. Бергман почти винаги бе педантично точен и тази вечер не правеше изключение. Когато Крийм отвори вратата, отпред стоеше Бергман с изваяна като статуя блондинка, увиснала на лакътя му.