Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Високи сте във Вашингтон, а? — каза тя и проточи врат, особено към Сампсън, който е над два метра. Вече бяхме говорили по телефона и нямаше нужда от допълнително представяне. — Предполагам, че сте огладнели след пътя, момчета.

— Добре сме, госпожо, благодаря — отвърна Сампсън. — Имате си достатъчно работа, както изглежда.

Госпожа Райли грейна и се обърна да ни покаже миниатюрното момиченце. Бебето Райли, както бях свикнал да го наричам.

— Това е Ребека — каза тя. — Нашето дете чудо.

Бебето кротко спеше, увито в тънко розово одеяло. И нейното личице бе порозовяло от горещината, а косата ѝ имаше същия пясъчнорус цвят като на покойната ѝ майка. Лично аз изпитвах истинско чувство на облекчение само докато я гледах, след цялото издирване и безпокойство какво би могло да се е случило с нея. Подозирах, че Сампсън изпитваше същото.

Вътре се запознахме с Томи Райли, който изглеждаше в началото на шейсетте, като съпругата си. Не можех да си представя усещането да се грижиш за новородено на тази възраст, но неговото лице грейна по същия начин, когато пое Ребека в ръцете си. Веднага ми стана ясно, че тези хора вече обожаваха своята правнучка. Може би точно затова изглеждаха толкова спокойни въпреки обстоятелствата.

Веднага щом се настанихме около кухненската маса, започнах с един от важните въпроси.

— Господин и госпожо Райли, не искам да ви тревожа — казах, — но се налага да ви попитам. На този етап обмисляли ли сте преместване или дори временно настаняване на Ребека в детски дом до изясняване на ситуацията?

— Имате предвид, докато открият кой е убил нашата Лизи? — попита господин Райли.

— Точно така отвърнах. — Просто като предпазна мярка.

— Вижте, тук не е Вашингтон, детективе — каза той, докато нежно подрусваше бебето на рамото си. — Не искам да изглеждам наивен, но градчето ни е доста спокойно. И в този смисъл… е, нека просто кажа, че съм твърд привърженик на Втората поправка 8 8 Втората поправка към Конституцията на САЩ е относно правото за носене на оръжие. — Б.пр. . Смятам, че всичко ще бъде наред.

— Но оценяваме загрижеността ви — добави госпожа Райли.

Кимнах и замълчах, преди да отговоря. Можех да си представя колко травмиращо преживяване би била раздялата им с Ребека дори за малко при тези обстоятелства.

— А какво ще кажете, ако говорим с шерифа ви да назначи патрул пред дома ви? — попитах. — Само нощем, поне докато узнаем малко повече. Ще се чувствам много по-добре, ако заложим на предпазливостта.

— За доброто на Ребека — добави Сампсън.

Семейство Райли отново се спогледаха през масата. Без да казват и дума, те сякаш постигаха някакво безмълвно споразумение, както се случва при някои дългогодишни двойки.

— Направете каквото прецените — каза господин Райли. — Аз продължавам да смятам, че само ще изгубите времето на Ърл, но все пак няма да го прогоня. Как ви звучи това?

Щом приключихме с този въпрос, вече можехме да преминем на темата за самата Елизабет.

— Знам, че сигурно вече са ви питали — каза Сампсън, но има ли някакви хора във Вашингтон, с които би трябвало да поговорим? Някакви приятели или интимни партньори, за които Елизабет да е споменавала? Или пък някой, който би могъл да храни лоши чувства към нея?

Господин Райли поклати глава и отиде да сложи Ребека в бебешката кошара до прозореца.

— Не мисля, че Лизи е имала много приятели там — каза той. — Надявахме се, че Вашингтон ще ѝ даде шанса да разпери криле… такива неща… но тя така и не успя да свикне с него. Нито с града, нито с хората.

— Имаше едно момче — намеси се госпожа Райли. — Подозирам, че той е таткото, а може би дори и… — Тя замълча, опитвайки се да намери подходящи думи. — Може би онзи, когото търсите. Но честно казано, нямам представа дали е така.

Сампсън извади бележник и химикалка.

— Знаете ли как се казва? — попита.

— Ръсел — отвърна тя, а Джон си го записа.

— Ръсел? Това малко име ли е, или фамилия?

— Малкото му име — уточни госпожа Райли. — Или поне така предполагам. Лизи го е споменавала само в няколко от писмата си. А после просто спря да пише за него — миналата есен, ако не се лъжа.

— Дали случайно не пазите някои от тези писма? — попитах.

Познатата усмивка отново грейна на лицето ѝ.

— О, миличък, пазя ги всичките — каза тя. — Вече никой не пише истински писма, но Лизи го правеше. Реших, че си струва да ги запазя. Почакайте мъничко. Сега ще донеса кутията ми със спомени от Лизи.