Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Джо Кътлър, помощник-шериф от окръг Чарлтън, ни посрещна на входа на „Оки-Доки бунгала и къмпинг“. Вътре имаше дузина къщички под наем, разпръснати върху парцел от трийсет акра, а Кътлър ни разказа историята накратко, докато пътувахме към въпросното бунгало. Дори не бях сигурен какво точно се надявах да открия там — просто нещичко, което да ни подскаже какво се бе случило с това клето момиче.

— Аз бях този, който прие обаждането — каза ни Кътлър. — Когато пристигнах, тази бобена шушулка беше повита в хавлиена кърпа и си скъсваше дробовете от рев. Едва ли е била на повече от няколко часа, но ние веднага я откарахме до Интензивното отделение за новородени в „Чарлтън Мемориал“, където я прегледаха и всичко се оказа наред. Но не благодарение на онзи, който я е зарязал тук, разбира се.

— И не знаете кой е подал обаждането? — попитах.

— Анонимно обаждане — каза той. — Но аз бих заложил на майката. Вероятно някоя ученичка, която не е имала смелостта да признае, че е забременяла.

Може би , помислих си. Кътлър очевидно имаше собствено мнение за случилото се тук, но аз се стараех да разсъждавам непредубедено, докато пътувахме през гората към бунгалото.

Накрая излязохме на сечище, където стърчеше самотно дървено бунгало. Зад него се извисяваха няколко огромни дъбови дървета, обрасли в кудзу 7 7 Многогодишно бързо растящо растение. — Б.пр. . Гората наоколо бе доста гъста и ако наблизо имаше други постройки, те изобщо не се виждаха.

Бунгалото се водеше „луксозно“, а луксът се изразяваше единствено в това, че имаше вътрешна баня с тоалетна и се предлагаха чаршафи. И все пак Елизабет теоретично би могла да разполага с всичко необходимо, за да роди бебето си тук, в това число и пълно уединение.

Кътлър спря пред входната врата, за да ни покаже няколко вдлъбнатини около разбитата желязна обла дръжка.

— Тя всъщност не е плащала наем — каза. — Просто се е нанесла. В уебстраницата има информация за свободните бунгала, така че не би било трудно да се разбере кое ще е празно.

Вътре бе слънчево, чисто и семпло. Дървен под от чворести борови дъски, класическа фермерска маса от същия материал, малка кухничка, двойно легло под таванския прозорец. Върху лавицата за книги в ъгъла имаше две-три кутии с настолни игри и няколко изоставени книги с меки корици — Дийн Кунц, Патриша Корнуел, Стиг Ларшон. И нищо, което да подсказва какво всъщност се бе случило тук.

Опитах се да си представя сцената. Елизабет сама ли бе поставила до леглото стойката за собствената си интравенозна система? Веднага ли си бе инжектирала питоцина? Колко дълго бе продължило раждането?

Сигурно е била ужасно уплашена, но това можеше да означава само едно — че нещо още по-ужасно я е мотивирало да измине всичкия този път и да дойде чак тук.

Нещо — или някой. Бащата? Убиецът?

Или бащата и убиецът бяха един и същ човек? Нямах доказателство, но това бе версията, която ми изглеждаше най-правдоподобна, докато двамата с Джон надничахме наоколо, опитвайки се да съберем частите на този неразгадаем ребус.

— Нека ви кажа още нещо — обади се Кътлър от вратата. — Отчасти се надявам бащата на бебето да не се появи никога. Мога да си представя що за стока е, имайки предвид майката. Не, сериозно… какво си е въобразявало това момиче, по дяволите? Ето това искам да разбера.

Не казах нищо, но вече започвах да си мисля, че идвайки тук, Елизабет Райли може би просто се бе опитвала да спаси живота на дъщеря си.

И макар и на косъм, бе успяла.

Шелман Блъф, на около два часа северно от „Окефеноки“, е рибарско градче в низините на Джорджия, с приливно-отливни мочурища по целия бряг, ако човек изобщо си направи труда да стигне толкова далеч. На картата целият район изглежда като лабиринт от притоци, вливащи се в пролива Сапело, който пък се влива направо в Атлантическия океан.

Лесно намерихме дома на Томи и Джанет Райли — малка наколна къща с изглед към пешеходната алея на задънена уличка в селото. Тук бе израснала Елизабет Райли, а сега вероятно тук щеше да расте и дъщеря ѝ.

Когато излязохме от колата, навън беше трийсет градуса. Нищо необичайно за Джорджия, но доста повече от температурите във Вашингтон. Изпод сакото и вратовръзката ми се лееше пот.

Долу до водата стоеше жена на възраст. Носеше широка бяла рокля, а по гърба ѝ се спускаше дълга прошарена плитка. Когато се обърна, видях в ръцете ѝ малък вързоп. Двамата с Джон свърнахме встрани от автомобилната алея и тръгнахме към нея. Пресрещнахме я на миниатюрната пожълтяла морава в задната част на къщата.