Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Да, сър, знам. Да, да, работим с пълна пара. Да, ще го направим.

Реших, че говори или с шефа на полицията, или със самия кмет. Малцина са онези, които Марги Хайзенга охотно би наричала „сър“. Тя е добър полицай, но характерът ѝ понякога пречи на работата.

— Прецакани сме, Алекс — каза тя веднага щом приключи разговора. — Можехме да разрешим случая още тази нощ и въпреки това сме прецакани. Командният център на кмета ни следи толкова изкъсо, че дъх не мога да си поема. Как изобщо са разбрали за това толкова бързо?

Риторичен въпрос, естествено. Не всички кметски администрации са еднакви, а тази конкретно имаше склонността да се намесва рано, отколкото късно. Фактът, че вече получавахме сериозна подкрепа в ресурси от градската управа, само влошаваше ситуацията. Допълнителните ресурси означаваха допълнителен контрол, отговорност и да — понякога намеса. Едно от нещата, които предпочитам да избягвам максимално чрез повече движение. Обичам да работя по случаите и да си спестявам политиката, когато е възможно.

Последвах Хайзенга в гората и надолу към коритото на рекичката, където някой бе оставил тялото.

Ерико Валенте вече бе там, заедно с Том Д’Аурия. Валенте бе главният следовател по случая с Дарси Викърс, а Д’Аурия е началник на отдел „Убийства“ в Градската полиция. Явно този случай бе вдигнал всички на крак.

В краката им лежеше жертвата — гола, по очи във водата, до самия бряг. Била е там достатъчно дълго време, за да се появят послесмъртни петна, както и яркочервено оцветяване в долните части на тялото, където гравитацията бе изтеглила кръвта след момента на смъртта.

Ако предишният случай бе показателен, тази жена също би трябвало да е изгубила доста кръв при нападението, но бързият оглед на почвата около нея не показа никакви следи от кръв. Нито пък кичури коса, макар че очевидно бе остригана почти до скалпа. Това подсказваше, че е била донесена тук от друго място.

— Имаме ли самоличност? — попитах.

Валенте поклати глава.

— Неизвестна засега. Прободни рани в гърдите, корема и горната част на бедрата.

— Точно като Дарен Викърс — казах.

— Да.

— Мамка му.

От психологична гледна точка вече имахме съвършено различен тип извършител. Това бе най-лошият ми кошмар някой, който изпитваше удоволствие от заниманието си. Първото убийство бе минало достатъчно добре, което означаваше, че липсваше мотивация да спре. Точно обратното. Статистически периодът на почивка между Дарси Викърс и тази млада жена бе много кратък. Ако извършителят все още не обмисляше следващия си ход, съвсем скоро щеше да го направи.

Освен това вече изглеждаше съвсем ясно, че нашият убиец имаше почерк. Голотата бе отклонение от случая Викърс, но физическите прилики между двете жертви бяха поразителни. Това момиче изглеждаше така, сякаш би могло да бъде дъщеря на Дарси Викърс, с бледата си бяла кожа и остатъците от руса коса, както и добре сложеното, атлетично тяло.

Замислих се за възрастния мъж от записа на охранителната камера в закрития паркинг, където бе намерена Викърс. Дали човек като него би могъл да транспортира труп чак дотук? Може би. Това ли се бе случило наистина?

Гърбът и краката на момичето бяха покрити с кални струйки. По всяка вероятност бе оставена в горния край на насипа, търкулната надолу и зарязана там. Но имаше нещо в начина, по който дясната ѝ ръка бе протегната над главата ѝ. Изглеждаше ми съмнително неестествено.

— Това разположение естествено ли ви изглежда? — попитах останалите.

— Защо? — каза Хайзенга. — Какво имаш предвид?

Заобиколих, за да огледам по-добре, и насочих фенерчето си надолу. Ръката на момичето от тази страна бе присвита в юмрук, с изключение на показалеца, който беше изпънат. Или може би сочеше — надолу по течението.

— Колко е широк периметърът ни на този етап? — попитах.

— Само това, което виждаш — каза Валенте. Имаше неколцина експерти от отдела по криминалистика, които оглеждаха брега около нас, но никой от тях не се бе отдалечил на повече от десетина метра от трупа.

— Какво се върти в главата ти, Алекс? — попита ме Хайзенга.

— Не съм сигурен. — Може би мислех твърде много. А може би не. — Просто съм любопитен. Искаш ли да повървиш с мен?

Двамата с Хайзенга оставихме Валенте и Д’Аурия с момичето и тръгнахме по течението на рекичката.

Не ни отне дълго. След трийсетина метра стигнахме до плитка извивка и лъчът от фенера ми попадна на нещо точно пред нас.