Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

За добро или лошо, аз съм дежурният специалист по съставяне на профил на престъпника в отдел „Убийства“, не че това ми занимание има официална титла. Така или иначе вече бях започнал да обмислям няколко нови идеи.

— Ако приемем, че говорим за двама убийци започнах аз, — бих казал, че и двамата са бели, също като жертвите си, чисто статистически. Освен това са умни и добре организирани — но и гневни. Като не е задължително причината за яростта им да е една и съща.

Не бе трудно да се досети човек, че убийството и гневът вървяха ръка за ръка, но точно тази особеност ме порази най-много при всичките четири убийства. Никое от тях не беше лесно и просто от гледна точка на методи. Използването на нож например е абсолютно излишно, ако целта е единствено и само отнемането на живот.

Това означаваше, че в тези убийства имаше емоция. И известна степен на осъществена фантазия. И почти сигурно някакъв вид обострена психоза — крайно деликатен аспект, когато нещата опрат до залавяне на извършител.

Камо ли пък двама.

Приключих сладкодумния си монолог, а после млъкнах и продължих да слушам, докато Д’Аурия разпределяше предстоящите задачи. Ако не друго, поне имахме следователски екип, който действаше като добре смазана машина.

Валенте трябваше да установи самоличността на двете жертви. Джейкъбс щеше да поеме брифинга в управлението с начален час шест сутринта. Директорът Пъркинс щеше да прекара следващите няколко часа с хората на кмета, после Д’Аурия щеше да бъде лицето на полицията по време на пресконференцията, а всички останали щяхме да стоим зад него и да го подкрепяме. Понякога всичко се свежда до външната изява, а сега Вашингтон щеше да има нужда от уверение, че Главното полицейско управление си върши добре работата.

Двамата с Хайзенга щяхме да започнем да събираме екипи, да прегледаме отново всеки доклад и всяко свидетелско показание, да разпитаме отново всеки полицай, отзовал се пръв на всяко от тези четири убийства. Освен това трябваше да започнем изграждането на профилите на жертвите от нулата. Може би имаше някаква връзка, някаква препратка, която бяхме пропуснали. Трябваше да има.

Нещо свързваше тези случаи. Просто трябваше да разберем какво е то.

Малко след изгрев-слънце откраднах един час, с какъвто не разполагах, и се върнах вкъщи, преди Ава да тръгне за училище. Джени и Али вече ги нямаше, когато пристигнах, но Бри бе казала на Ава, че ще ѝ напише бележка за закъснение по семейни причини. Трябваше да поговорим.

Имаше много причини за тревога. Усмихнатата, щастлива Ава от „Кинкед“ онази вечер се бе оказала краткотраен проблясък. През повечето време напоследък тя бе мрачна, необщителна и за мен бе почти невъзможно да пробия обвивката ѝ. А онова, което видях през нощта, допълнително усложняваше ситуацията.

— Не бях надрусана подчерта тя почти веднага щом седнахме във всекидневната. Не бях! Наистина.

— Беше доста отнесена, Ава.

— Какво очакваш да ти кажа? Да се закълна в бог, става ли?

Не знаех дали да ѝ вярвам, или не. Отчаяно исках да ѝ повярвам, дори и само за да установим някакво взаимно доверие помежду си. Но Ава лъжеше с лекота, а аз не исках да я окуражавам. Исках да използва острия си ум за нещо повече от набързо скалъпена лъжа или измъкване от неприятност.

— Защо беше облечена посред нощ? Излиза ли? — попита Нана.

За пръв път част от гнева в очите на Ава угасна. Челюстта ѝ увисна и тя просто сведе поглед към пода. Мълчанието ѝ бе красноречиво.

— Не можем да допуснем това, Ава — каза Бри. — Категорично.

— Знам — отвърна Ава. — Но не съм се друсала, ако това си мислите.

— Така или иначе — каза Нана — нещата тук ще претърпят промяна. Никакво ходене до магазина, или каквото там правиш с приятелите си около „Сюърд Скуеър“. Никакво шляене по пътя от училище, както досега. И абсолютно никакво излизане сама нощем. Не подлагай на изпитание търпението ми по тези въпроси, госпожице Ава.

— Все ми е тая — каза тя и понечи да се изправи. — Мога ли вече да тръгвам?

— Не, не може — отряза я Бри. — Сядай.

Ава отново седна и скръсти дългите си ръце пред гърдите. Макар и две години по-малка от Деймън, тя бе висока и слаба колкото него.

— Ава, не разбираш ли защо го правим? — попита Бри. — Ние те обичаме. Не искаме да ти се случи нищо лошо. Ако с теб се случи нещо лошо, все едно се случва на нас. Можеш ли да го проумееш?

Ава отново сви рамене, но вече усещах как става все по-смирена. Дишаше през носа и ако не бърках, се мъчеше да сдържи сълзите си.