Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Последната статия в блога беше от тази сутрин, със заглавие „Най-опасният град в Америка?“. Под него — „Сезонът на убийствата във Вашингтон“. И накрая — „Детектив Крос: заспал на волана?“.

— Този човек, изглежда, си пада по теб — каза Хайзенга. Моето име също беше активен линк като останалите и тя постави курсора върху него. — Нещо против?

— Нямам търпение — отвърнах.

Отвори се цяла страница, посветена на моя милост. Включваше професионалната ми автобиография от управлението, стара снимка от документ за самоличност, списък с настоящи и предишни мои случаи, както и още няколко малки снимки.

Първата бе направена от Върнън стрийт, точно докато се опитвах да издърпам висящото тяло на Елизабет Райли. Лицето ѝ дори бе замъглено в някаква извратена проява на журналистическо благоприличие.

Другата снимка показваше ресторант „Кинкед“ отвън. Под нея имаше скрийншот на публикация в „Туитър“, очевидно публикуван заедно с тази снимка.

Трима мъртви, а къде е любимото ченге на Вашингтон? Вечеря навън. Или по-скоро обядва! Такива ли са приоритетите ви? #некадърниченгета

Най-отдолу следваше дълга тирада за това как аз съм погрешният човек, избран да координира тези случаи, и как очевидно се провалям на всяка крачка.

— Кой, но дяволите, е този човек? — попита Валенте.

Блогът имаше поле за обратна връзка, но когато Хайзенга го отвори, намерихме всичко друго, но не и име . Човек можеше да изпрати имейл на „Фактите“ с въпроси, поверителна информация или мнения за работата на Главното полицейско управление. Имаше покани да последваш „Фактите“ в „Туитър“ или да ги харесаш във „Фейсбук“, или да се „присъединиш към разговора“ в нещо, наречено „НюзНет“. Като за начинаещ блогър този така наречен „репортер“ очевидно даваше всичко от себе си.

А аз започвах да си мисля, че го познавам. Или поне, че сме се срещали.

— Трябва да го изкараме на светло — казах на Пъркинс. — Нека поискам съдебно разпореждане за достъп до данните на интернет доставчика, за да видим кой стои зад тази регистрация.

Сетих се за брадатата мижитурка от онази сутрин, когато бе намерено тялото на Кори Смит. Мъжът без журналистическа карта, който отказа да се представи.

Пъркинс се облегна назад в стола си.

— Алекс, трябва да те попитам. Издърпа ли тялото на Елизабет Райли преди пристигането на патоанатома?

— Да — отвърнах. Нямах намерение да шикалкавя пред шефа си точно сега. Статията казваше всичко така или иначе.

— А беше ли на ресторант онази вечер, както пише там?

Усетих как лицето ми пламва.

— Съжалявам, шефе, но какво значение има?

— Просто като факт? Няма значение. Но ако той казва истината, може да си говори каквото иска — отвърна Пъркинс. — Последното нещо, от което се нуждая, е съдебно разпореждане за човек като този, особено ако блогът му има някакви читатели.

— Дори и да няма, след пресконференцията ще има — обади се Хайзенга и затвори лаптопа си. — Бъдете готови за лайняната буря.

— Виж какво ще успееш да откриеш със собствени усилия каза Пъркинс. Вземи, когото искаш за подкрепление, но моля те, Алекс, стъпвай леко. Точно в момента водим война с общественото мнение. Положителните нагласи към управлението клонят към абсолютния минимум.

Директорът Пъркинс не си пада по истериите. Обикновено не дава и пет пари за общественото мнение, още по-малко, когато е за сметка на конкретно разследване. Но напоследък наистина работехме с увеличени ресурси, а това зависеше от добри отношения с кмета, който пък се съобразяваше с политическите си маневри. Фактът, че той и хората му не присъстваха на пресконференцията, означаваше, че ситуацията започваше да ги плаши.

— Съжалявам, Алекс — каза Пъркинс. — Това е положението.

— Няма проблем — отвърнах. — Ще го открия.

Това беше отговорът, от който директорът се нуждаеше в момента и който щеше да ме държи възможно най-далеч от строгия му поглед.

Просто се надявах да не греша.

Вземи, когото искаш за подкрепление. Това бяха думите на директора. Затова започнах от най-близките си.

Още докато слизах по стълбите, звъннах на Бри и я помолих да прегледа „Фактите“, а междувременно да продължи да рови за информация по случая с Елизабет Райли.

Когато стигнах до коридора на третия етаж, звъннах на Сампсън. Знаех, че днес е в съда, но му оставих дълго съобщение и го помолих да намине по-късно у дома, ако може. И двамата вече работеха по случая с убийството на Елизабет. Не виждах причина защо да не го правят официално.