Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

И вече се казваше Грейс. Не Ребека. Никога вече Ребека.

— Тя е един мъничък дар от бог, нали? — каза госпожа Патън. — На колко е?

— Днес става на три седмици — отвърна Джудиче. — Да, наистина е дар от бог. Влюбих се в нея още в първия миг, когато я погледнах.

Това поне беше вярно. Госпожа Патън се усмихна, както се усмихват жените всеки път, когато мъжете разкриват нежната си страна. Сякаш ѝ бе направил някаква услуга.

— Искате ли да видите задния двор? — попита тя.

— Да, моля.

Той я последва в голяма кухня и трапезария, с панорамен прозорец до маса с огнеупорно покритие. Отвън, в дъното на обраслата градина, имаше дървена люлка. Не изглеждаше годна за употреба, но той би могъл да я ремонтира. Зад нея, между дърветата, се виждаше конюшня. Половин дузина кафяви кобили хрупаха пролетната трева.

Ема Ли щеше да е във възторг от това място. На всички щеше да им хареса, дори на Лидия, веднага щом привикнеше с обстановката.

— Надявам се да харесвате старомодни неща — каза госпожа Патън, — ако мога така да нарека всичко това. Господин Шайво очевидно е спрял да пазарува доста отдавна.

— Няма проблем.

— Жалко, наистина, почина толкова внезапно. Но мисля, че би бил щастлив да знае, че тук се нанася младо семейство. С какво се занимавате, господин Хендерсън?

— Журналист съм — отвърна Джудиче. — Но възнамерявам да си взема почивка известно време.

Тук той щеше да има ново име, също като Грейс. И преди бе използвал други имена, не като авторски псевдоним, а да прикрива следите си понякога, когато преследваше интересна история. Пол Хендерсън бе най-често използваното име, за което притежаваше и приемлив документ за самоличност, включително и рядко използвана кредитна карта. Напълно достатъчно, за да застрахова къщата.

— А съпругата ви? — усмихнато попита жената от агенцията. — Тя също ли ще си стои у дома?

— Съпругата ми вече не е с нас — отвърна Джудиче. — Загубихме я в нощта, когато се роди Грейс.

Госпожа Патън спря и сложи ръка върху устата си, прикривайки безмълвното „О!“, което току-що се бе изписало на устните ѝ.

— Божичко. Съжалявам. Нямах никаква представа.

— Разбира се — отвърна Джудиче. — Просто търся спокойно място, където майка ми, дъщерите ми и аз бихме могли да продължим живота си в уединение.

Жената изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Джудиче се надяваше да не го направи.

— Колко е голяма другата ви дъщеря? — попита тя.

— Ема Ли е на четири и половина. Страда много от липсата на майка си, но е много развълнувана, че вече е голямата сестра.

— А имате и майка си. Това е истинска благословия. Сигурна съм, че много обича момичетата.

— Да — отвърна Джудиче и сведе поглед към меките ангелски къдрици на дъщеричката си. — Защото няма нищо по-важно от семейството. Нали така, Грейс?

Обикновено Лок Севън е нормално местенце за почивка в Национален парк „Канал Чесапийк и Охайо“, встрани от „Клара Бартън Паркуей“. Днес обаче на входа имаше жълта полицейска лента. По-късно това спокойно място щеше да се появи по всички телевизионни канали.

Последната ни жертва бе открита малко преди обяд. Тялото на момчето било заклещено в падащата врата на вече неизползваем шлюз. Първоначалната цел на канала била превозването на стоки по 300-километровата отсечка между Джорджтаун и Къмбърленд Парк, Мериленд. Сега се използваше предимно за нещо, покрай което да тичаш, да караш колело или да се разхождаш, макар че малцина си правеха труда да дойдат чак дотук. Аз бях готов да се обзаложа, че убиецът не бе очаквал тялото да бъде открито толкова скоро.

Детективът от окръг Монтгомъри, назначен да работи по случая, бе мъж на възраст, когото познавах и харесвах — Боб Семилън.

Когато с Джейкъбс пристигнахме, той вече ни чакаше на паркинга, а после ни поведе надолу през гората.

— Нашият патоанатом си тръгна, но предположих, че ще искате някой от вашите хора да хвърли един поглед — каза Боб. — Почеркът изглежда точно като на извършителя, когото издирвате в града. Доста отблъскващо.

И така би могло да се каже.

По всичко личеше, че самото убийство е било извършено тук, на пътеката. Някъде по средата между паркинга и канала бе открито тъмно петно засъхнала кръв в пръстта, а оттам надолу ясно личаха следи от влачене.

Тялото лежеше върху тревата, когато пристигнахме. Веднага ме връхлетя противно усещане за дежавю. Огнестрелната рана на лицето, множеството прободни рани около бедрата и гениталните.