Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Благодаря, че опита — казах. Вече знаех малко повече, отколкото досега.

— Как я караш иначе? — попита Нед. — Напоследък изобщо не те щадят в пресата, забелязвам.

Това бе единствената тема, която не исках да обсъждам, но любопитството ми надделя. Често ми се случва.

— Защо? — попитах. — Какво си чул?

— Цялата тази работа с „Фактите“ — отвърна Нед. — Накъдето и да се обърна, все за това чета. Или за теб. Вярно ли е, че си хвърлил магнетофона на тоя човек в гората?

— Ще се възползвам от Петата поправка — казах. Наясно бях, че блогът на Джудиче вече не беше тайна, но не желаех да ми го напомнят непрекъснато. Колкото по-дълго продължаваше това, толкова по-голяма част от историята ставах аз самият, а един уважаващ себе си полицай не може да вирее в подобна среда. — С две думи, човекът е абсолютен задник.

— Не се впрягай твърде много — каза Нед. — Тези неща са като херпес. Излиза, изчезва за известно време, после пак се появява. Не можеш да направиш нищо друго, освен да се снишиш и да се придържаш към важните неща.

Успя да ме разсмее.

— Херпес, а? Припомни ми да ти се обадя пак, когато имам нужда от утеха.

— Но всяко време, Алекс. Междувременно просто не чети този парцал. Само ще се ядосваш. Особено днес.

Добър съвет, може би, но идваше твърде късно. Веднага щом приключих разговора с Нед, отворих „Фактите“ през браузъра на телефона си.

За добро или лошо.

Понякога се изненадвам колко ниско е способно да падне Главното полицейско управление. Добър пример за това е случаят от вчера вечерта. Личната ми критика към детектив Алекс Крос (виж страничната лента, тук ) е добре известна. Въпреки репутацията си на ненадминат следовател — какъвто той може и да е — доктор Крос е и ярък пример за типа „вълк в овча кожа“, пренаселил този отдел.

Кликнете тук за аудиозапис на вчерашната ми среща с детектив Крос и преценете сами. Опитвах се да направя репортаж за последните новини около серия от убийства на млади мъжки проститутки от Джорджтаун и околностите — така наречения случай с Речния убиец (по който Главното управление няма никакъв напредък впрочем). По време на инцидента се намирах на паркинга в Док Севън, „Канал Чесапийк и Охайо“, встрани от „Клара Бартън Паркуей“. Открих го в „Гугъл Мапс“, тук , и отбелязах установения полицейски периметър, заедно с мястото, където се проведе срещата ми с детектив Крос. Както сами ще се уверите, стоях в рамките на позволената зона за журналисти и граждани. В случая категорично не става дума за неправомерен достъп.

Аз обаче откровено ще призная, че по време на разговора ни използвах скрито устройство за звукозапис. Това е нещо, което винаги правя при съприкосновенията си с Главното полицейско управление, нещо като предпазна мярка, но това бе първият път, когато действително имах нужда от него. Кликни тук , за да изслушаш срещата. Това, което ще чуете, е разговорът ми с детектив Крос, последван от кратък сблъсък, при който той изтръгна звукозаписното устройство от ръката ми и го захвърли навътре в гората, в посока, която съм маркирал върху гореспоменатата карта.

Това, което се набива на очи, надявам се, е нарастваща — бих казал съкрушителна — съвкупност от доказателства, че Главното полицейско управление спешно се нуждае от малка чистка. Тук говорим за полицейско насилие, за каквото съм чувал, че се среща на места като Египет, Либия. Китай. Това ли искаме наистина и ние?

Както винаги, окуражавам ви да НЕ вярвате сляпо на думите ми. Проучете информацията лично. Чуйте какво казват другите хора. Вслушайте се в собствените си мисли. Ако желаете да оставите коментар или да споделите наблюдение относно работата, която върши Главното полицейско управление, кликнете тук .

И помнете — полицията работи за вас. Не обратното.

Когато се прибрах у дома малко преди седем вечерта, къщата бе смущаващо тиха. Не се чуваше „Нинтендо“ от конзолата във всекидневната, нито Ники Минаж иззад някоя затворена врата, нито тропане по стълбите.

Вместо това открих Бри в кухнята, заедно с нашия социален работник — Стефани Гетман. Стефани бе назначена по случая с Ава от Службата за закрила на децата и семействата. Обикновено я виждахме веднъж месечно при посещенията ѝ у дома, но последната ѝ визита бе само преди седмица.

Нещо се бе случило.

— Алекс, ела да седнеш — каза Бри. Изглеждаше напрегната и докосна ръката ми, когато придърпах стол и се присъединих към тях.